застана на колене.
Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря при сърцето. Усети бясното туптене. Нейният ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, той прошепна: „Давам те на Джоузеф.“
— Не искам твоята курва, искам си моята, искам Амбър! — гневно се развика брат му.
— Не, не, ние не сме курви! — Емералд отвори очи и се втренчи ужасено в мрака. Сънят! Отново същият сън, но грозно изопачен. Дори красивото й видение бе разрушено!
На сутринта излезе от къщата в мига, в който слънцето се показа на хоризонта. Не искаше да се среща с майка си, дори не искаше да бъде под един покрив с нея. Предпочиташе да бъде сама и затова потърси убежище в кристалната пещера.
Уилям Монтагю седеше в кабинета си в Ливърпул и проверяваше печалбата от курса до Ирландия. Освен официалните счетоводни книги, с които работеше Джак, той имаше и своя собствена. Не беше толкова глупав, че да дели лъвския пай с брат си. Граф Сандуич може и да притежаваше мечтаната от него титла, но пък за сметка на това Уилям имаше мозък в главата си и бе хитър и за двама.
Не съжаляваше, че оставя Ливърпул. Това бе най-мрачното и потискащо пристанище в Англия. Дори публичните домове бяха втора класа. Отбеляза си цифрата в края на страницата и затвори книгата. Оставаше му да свърши още една работа, преди да тръгне за Лондон. Трябваше да си прибере митническите такси, които Ирландия дължеше на държавната хазна. Набързо щеше да отскочи до Дъблин Касъл, след което щеше да вземе семейството си от Ангълси.
Малките му хитри очички се присвиха при мисълта за новата шхуна на Джоузеф О’Тул. Двамата с него можеха да се разберат много добре. Шеймъс все му отказваше единия от корабите си за търговия с роби, но може би лесно щеше да убеди сина. Уилям реши да опипа почвата, щом Джоузеф пристигне в Лондон. Едно бе сигурно — когато старият Фицджералд умре и внукът му получи титлата, повече никакво злато нямаше да се прахосва за ирландската патриотична кауза. Не и ако той имаше думата по въпроса.
Една идея започна да се оформя в главата му. Наля си чаша кехлибарено ирландско уиски. Отпи от ароматната течност в се усмихна, разкривайки жълтите си зъби.
Може би имаше начин да ускори наследяването на титлата!
Измина цяла седмица, откакто Джоузеф бе с Амбър, и това въздържание се отразяваше зле на настроението му. На закуска Шеймъс най-после не издържа и се обърна към сина си:
— Напоследък постоянно си кисел и раздразнителен. Не те свърта на едно място. Какво ще кажеш днес да отплаваш за стока?
— Смятам да отида до Дъблин за нови дрехи. Не мога да замина за Лондон с тези парцали.
— Ако става дума за амунициите от Ангълси, аз ще отида — обади се Шон.
— Ангълси ли? — възбудено го прекъсна Джоузеф. — Не, аз ще отида.
— По-добре аз — натърти Шон.
Шеймъс се усмихна.
— Остави Джоузеф да го свърши. Явно иска да види момичето на Монтагю.
Кръвта се отдръпна от лицето му и сините му очи се извърнаха невярващо към Шон. „Господи, нали не си ме издал?“
— Татко има предвид Емералд — уточни брат му.
— Емералд? — обърка се Джоузеф.
— Момичето, което изведе на разходка с новата си шхуна, дъщерята на Монтагю. Тази, за която той предложи да те сгоди.
— Дъщеря?!
— Да го сгоди? — ужаси се Шон.
— Да не би да сте били толкова пияни на празненството, че нищо не си спомняте? — раздразни се Шеймъс и се изправи. Подозираше, че както обикновено синовете му се опитват да се помайтапят. — Разберете се кой от двама ви ще отиде до Ангълси. Мен ме чака доста работа.
Братята се втренчиха слисано един в друг.
— Монтагю иска да ме сгоди за дъщеря си? — невярващ избъбри Джоузеф.
— Само през трупа ми! — гневно заяви Шон.
— Това решава нещата — отсече Джоузеф. — Аз отивам в Ангълси! Трябва да кажа на Амбър какво е намислила онази дърта свиня.
Шон не можеше да му възрази. Знаеше, че в края на седмицата Монтагю се връща в Лондон. Щеше да бъде по-добре Амбър да е далеч от брат му. Започваше дори да се съмнява в мъдростта на предстоящото пътуване на Джоузеф до столицата. Опита се да определи собствените си чувства към Емералд.
Какво точно изпитваше към нея? Припомни си първата им омагьосваща среща. Тогава го бе пленила с богатото си въображение и изненадващия полет на мисълта.
Сега бе изненадан от силното чувство за собственост, което внезапно бе завладяло сърцето му. Припомни си и плесницата, която му бе зашлевила на рождения ден. В очите му затанцуваха весели пламъчета. Разтри бузата си. Още усещаше парването на малката й длан. Един мъж навярно никога не забравяше първата жена, която го е ударила.
Джоузеф О’Тул плаваше към Ангълси. Искаше да предупреди Амбър за плановете на съпруга й.
Уилям Монтагю в този момент бе посрещнат с всички почести на тържествена церемония в Дъблин Касъл от сър Ричард Херон, официалния представител на Англия.
Когато приключиха с митническите такси, Монтагю помоли за кратък разговор насаме с лорд Касълрей, чиято работа бе да управлява Ирландия и да съблюдава мира в страната. В момента на главата му се бяха струпали огромни неприятности. В четири различни графства едновременно бяха избухнали бунтове и лордът трябваше да изпраща английски войници, за да потушат вълненията, преди цялата страна да въстане.
Уилям Монтагю пристъпи направо към въпроса.
— Имам ценна информация — доверително започна той.
— Колко струва, Монтагю? — цинично попита главният секретар.
Уилям придоби обиден вид.
— Нито пени, милорд. Единствено моята лоялност и дългът ми към Англия ме подтикнаха да дойда при вас.
— Тогава говори, Монтагю. Неприятностите ескалират с всяка изминала минута. Бунтът се разраства все повече и повече.
— Разполагам с информация относно „Капитан Лунна светлина“.
— „Капитан Лунна светлина“! — избухна Касълрей. — Има поне десетина подобни изменници, които въоръжават селяните и ги подтикват към предателство!
— Не се съмнявам, милорд. Но със сигурност бихте искали да арестувате поне един от тях. После едва ли ще бъде особено трудно да го накарате да назове имената на съучастниците си.
— Те умеят да мълчат. Имат невероятно родово чувство. То им е в кръвта. Да изгният в ада дано! Кой е този „Капитан Лунна светлина“?
— Името, което ще ви съобщя, принадлежи на могъщ и влиятелен благородник и затова бих желал да ми бъде гарантирана пълна анонимност.
— Имаш думата ми!
Двама въоръжени пазачи от Дъблин Касъл качиха тежкия железен сейф на борда на „Суолоу“. Когато малкият кораб потегли от пристанището на Дъблин, Уилям се почувства изпълнен с патриотизъм. След всичките злини, които бе извършил, днешната му постъпка бе нещо като опит за изкупление на греховете. А фактът, че в същото време помагаше и на себе си, го правеше безкрайно доволен. Нищо на тази земя не можеше да се сравни с усещането, че направляваш Съдбата.
