великодушна с мен. Аз я обожавам! — Една неканена сълза се търкулна по бузата й.
— А аз обожавам теб — рече съпругът й, осъзнал, че зад привидното й веселие се крие страх. — Знам какво ще прогони тези глупави сълзи.
— Какво?
— Едно хубаво любене.
Джейн се закиска и виното се разплиска в чашата й.
— Кое е толкова смешно?
— Припомних си първия път, когато бяхме заедно. Аз бях толкова невежа и стеснителна, а ти толкова учтив и скован!
— Обзалагам се, че не съм бил чак толкова скован — измърмори той и притегли ръката й към слабините си. Пръстите й винаги го възбуждаха до полуда.
— Нека да си поиграем на жребец и кобила — подкани го младата жена, зарови пръсти в къдравите косъмчета на гърдите му и захапа игриво ухото му с острите си зъби.
Любиха се през цялата нощ и Линкс успя напълно да пропъди сълзите на съпругата си.
В замъка в Единбург, Едуард Плантагенет бе свикал военния си съвет от генерали, за да обсъдят стратегията си. Подобно на Джон де Уорън, и кралят бе прехвърлил шестдесетте и годините си казваха своето.
— Числеността не е толкова важна, колкото оръжията.
— Последният път, когато се бих с шотландците, те бяха едни опърпани диваци, въоръжени с тояги — заяви Бигод.
— Оттогава те успяха да се сдобият с много по-добро оръжие, и то в повечето случаи наше — сухо отбеляза Джон де Уорън.
— Как така? — властно запита Едуард.
— Сир, те събират оръжия и доспехи от бойното поле — крадат ги от мъртвите, нападат наши каруци с продоволствия и бойно снаряжение. Уолас се прочу с отвличането на товарни конвои.
— Чии? — Пронизителните сини очи на краля огледаха присъстващите, търсейки провинилите се.
Пърси изглеждаше смутен; той бе изгубил три конвоя.
— Сир, тяхното основно оръжие е дългото копие, което е смъртоносно за нашата кавалерия — бързо се намеси Джон де Уорън.
Линкс де Уорън смяташе, че кралят прекалено много се осланя на кавалерията, след като имаше и други, подобри възможности. Ала тъй като самият той командваше голям отряд тежка кавалерия, рискуваше да бъде обвинен за страхливец, ако предложи нещо ново. Все пак накрая се реши да заговори:
— Сир, аз открих, че моите уелски стрелци са много ефективни срещу шотландците. Те търпят много по-малко загуби, тъй като се бият от разстояние. Дългите им лъкове изстрелват стрелите с три пъти по- голяма бързина от тази на арбалетите; те са изключително добро оръжие срещу един враг, чиято единствена защита са туниките.
— Аз винаги съм разчитал на тежката си кавалерия — възрази прочутият с твърдоглавието си Едуард Плантагенет. — Това е стар и изпитан метод да се печелят войни.
— Да, но във Франция, а не в Шотландия, където има обширни блата и хлъзгавият мъх се простира на цели мили. Конете затъват в меката земя и кавалерията става безпомощна.
— Тогава ще сложим пред кавалерията няколко редици от уелски стрелци — заключи кралят.
— Не, сир — възрази Линкс де Уорън, — кавалерията ще ги стъпче. — Знаеше, че английският крал никога няма да позволи да се унищожат войниците му дори това да му донесе победа над шотландците. — Уелсците трябва да обстрелват откъм фланговете.
Едуард впи сините си очи в него.
— Чух, че си бил убит.
— Твърде преувеличено, сир.
— Прочетохте ли докладите на Брус, че цялата страна от запад до север е опустошена, Ваше Величество? — отново се намеси Джон де Уорън.
— Да се надяваме, че това също е твърде преувеличено. Заповядах за всеки случай да се изпратят каруци с продоволствия от Карлайл, така че не виждам никакви причини да не тръгнем с войската пред тях.
Щом кралят получи вест от графа на Ангъс, че армията на Уолас се е разположила на лагер край Фолкърк, даде заповед за настъпление. Едуард и генералите му много скоро се увериха, че докладите на Брус са съвсем точни. Пред англичаните се простираха почернели полета и само тук-там стърчаха останките на опожарените градове и села.
Когато наближиха Линлитгоу, намиращ се на няколко мили от Фолкърк, фуражът за конете вече бе свършил. Направиха лагера си на тъмно, увиха се в одеялата и налягаха по земята.
Едуард Плантагенет последва примера им, тъй като бе твърде горд, за да заповяда да издигнат палатката му, след като генералите трябваше да спят под открито небе. През нощта бойният му кон стъпи върху него и му счупи няколко ребра. Някои от генералите изпаднаха в паника и дори предложиха да се откажат от кампанията и да се върнат в Единбург.
Обаче кралят упорито отказа. Лечителите му го превързаха, той облече ризницата си и сковано се метна на коня. Заповяда да се вдигне лагера преди зазоряване и армията бавно започна да се предвижва напред.
Когато слънцето се показа над хоризонта, видяха в далечината армията на Уолас, разположена на един висок хълм. Шотландският водач бе наредил хората си в кръгова фаланга, с копиеносците от външната страна, а резервите в средата, за да сменят загиналите. Между фалангите бяха подредени шотландските стрелци с малки старомодни лъкове и стрели. Кавалерията, водена от Джон Комин, чакаше скрита зад фалангите.
Кралят на Англия седеше върху коня си, пронизван от мъчителни болки и изпълнен с омраза към Уолас. Проклетият шотландец бе разположил войската си на хълма и сега армията трябваше да се катери нагоре по възвишението. На всичко отгоре думите на Линкс де Уорън се оказаха пророчески — пред тях се простираше огромно трудно проходимо блато. За да го избегнат, английските войски трябваше да се разгърнат надясно и наляво по фланговете, но уелските стрелци напълно оправдаха славата си на добри бойци. Дългите им лъкове изстрелваха снопове стрели към високия хълм и те се сипеха като градушка върху шотландските фаланги.
Тогава кавалерията на Комин също излезе на бойното поле. Кралят на Англия, с лице посивяло от болки, заповяда на своята кавалерия да заобиколи тресавището и да нападне противника в гръб.
Разгромените шотландци панически побягнаха през гористите хълмове към Фолкърк. Но на бойното поле останаха десет хиляди трупа. Когато Едуард Плантагенет узна, че Уилям Уолас не е сред мъртвите, той заповяда да го преследват, докато го заловят. Но въпреки усилията си, никъде не можаха да открият и следа от бунтовника.
Едуард Плантагенет, измъчван от непоносими болки и заобиколен от гладуваща армия, реши да прекоси границата и да се оттегли на английска територия в Карлайл. Уолас бе обявен за държавен изменник. Кралят издаде заповеди за залавянето и на Монтийт и Комин.
Не след дълго Комин изпрати послания до Едуард, в които изтъкваше ролята, която бе изиграл в победата на англичаните над Уолас. След дълги размишления, умният и гъвкав крал прости на Комин, тъй като, ако го обезглавеше, това разчистваше пътя на Робърт Брус към трона на Шотландия.
Графът на Монтийт никак не очакваше да се окаже от губещата страна. Той се укри сред доверени приятели. Остана изумен от броя на шотландските благородници, които преди се противопоставяха на английския крал, а сега злословеха по адрес на Уилям Уолас и способностите му на водач. Монтийт наблюдаваше всяка маневра на Комин и не пропусна предложението му да сътрудничи на Едуард в замяна
