потекла бурно, отвличайки изпод нозете му мокрия пясък. С поглед към свода небесен синът на Пелея простена: «Татко Крониде! Как никой безсмъртен не идва на помощ клетия мен да спаси от реката! След туй нека страдам! Толкова никой друг бог олимпиец не ми е виновен, колкото моята майка, която с лъжи ме омая. [275] Казваше тя: при стените на меднохитонни троянци аз ще умра от стрели бързолетни на бог Аполона. Хектор, най-смелият воин във Троя, да бе ме погубил! Храбър мъж би ме убил и от храбър би смъкнал доспехи. [280] Днес ми отсъжда съдбата да имам аз смърт недостойна, грабнат от тази голяма река като малко свинарче, дето през буря порой го отвлича при опит да мине.» Тъй рече. Бог Посейдон и Атина веднага дойдоха, спряха наблизо до него, подобни по външност [285] на смъртни. Те за ръцете го взеха и с думи му вдъхнаха вяра. Пръв Посейдон земетръсец така на Ахил проговори: «Сине Пелеев! От нищо недей се тревожи и плаши! Двама известни безсмъртни ти идваме вече на помощ, аз и Атина Палада — Кронид със това е съгласен, [290] тъй като нямаш ти орис сломен от река да загинеш. Скоро водата от теб ще отстъпи, самият ще видиш. Ние разумно сега те съветваме, стига да слушаш: ти не отдръпвай ръце от всеобщо суровата битка, без да прогониш в прочутата крепост войската троянска. [295] Тя ще започне да бяга, а ти ще се върнеш пак в стана, след като Хектор убиеш: решаваме слава да имаш.» Двамата казаха тъй и си тръгнаха при боговете. В миг насърчен от речта им, Ахил се понесе в полето, цяло покрито със бурно разлети води от реката. [300] Дивни доспехи и много тела на убити младежи плаваха в нея. Ахил пък подскачаше все нависоко пряко водата — не го удържа и реката ехтяща, тъй като мъдра Атина му вдъхна нечувана сила. Но и Скамандър не спря яростта си, а още по-върло [305] той на Ахил се разсърди; надигнал вълна страховита, стръмно изправен, извика гръмливо на бог Симоента: «Мили ми братко! Ела да смирим дързостта на Ахила! Скоро ще срине голямата крепост на царя Приама: дълго не ще устоят във кипежа на боя троянци. [310] Тозчас на помощ ела, напълни ми коритото цяло с изворна буйна вода, събери и безбройни потоци, вдигай огромни вълни и шуми със скали и дървета, заедно двамата ние свирепия мъж да препънем, който сега побеждава и равен с безсмъртни се смята. Вярвам, че полза той няма да види от сила и хубост, [315] нито от чудни доспехи, които под моето дъно с тиня ще бъдат засипани, аз ще натрупам над него цяла грамада от пясък и хиляди камъни дребни. Няма ахейци да знаят къде да му костите търсят: [320] толкова тлак и наслаги аз сам ще навалям над него! Там ще му бъде и гробът! И няма той нужда да има да му се вдига могила, кога го ахейци погребват.» Рече реката, нападна Ахила, кипеше нагоре, диво ревеше, премяташе трупове, кърви и пяна. Тъмночервена вълна из реката, родена от Зевса, [325] много високо се вдигна и почна да влачи Ахила. Хера пронизно завика от страх за сина на Пелея, че ще го скоро отмъкне реката дълбоковъртопна. Тутакси тя заговори на Хефест, сина си обичан: [330] «Чуй, хромоного ми чедо любимо, тръгни незабавно! Смятам, че водовъртежният Ксант ти е равен за битка. Бързай сега да помогнеш, раздухвай си буйния пламък! Аз пък сама ще отида при ведрия Нот и Ефира, буря опасна така да докарам далеч от морето; [335] тя да изгаря на пепел глави и доспехи троянски с грозен пожар, а покрай бреговете на Ксант ти подпалвай всички дървета и храсти, нахвърляй се с огън на него, никак недей да отстъпваш пред сладки молби и заплахи. Свойто бушуване няма да спираш, догдето самата [340] аз ти не викна: тогава гаси неуморния пламък.» Каза. И Хефест веднага подпали пожар всепоглъщащ. Огънят плъпна в полето, изгаряйки трупове много, гъсто наблъскани вредом, сразени от вожда Ахила. Цяло полето пресъхна и секна водата поройна. [345] Както наесен Борей изсушава земя напоена, радост донасящ на тези, които я с труд обработват, тъй и полето изпръхна, а огън телата гореше. Хефест насочи блестящия пламък направо в реката, Лумнаха брястове стройни, върби и мирикови храсти, [350] лумнаха лотоси свежи, треви и трептящи тръстики — всичко, което растеше край дивния бистър Скамандър. Страдаха риби и дълги змиорки; едни из въртопи, други из пенести струи се мятаха в разни посоки, мъчени страшно от полъха жежък на хитрия Хефест. Буйната мощ на реката гореше и тя проговори: [355]
