Илиада

да не би после беда ненадейно над мен да се струпа.
Спътник на тебе бих станал дори до прочутия Аргос,316
ревностно с теб бих вървял и пешком, и със бързия кораб.
Никой не би те нападнал, щом имаш такъв придружител.“
Каза защитникът Хермес и в миг в колесницата скочи. [440]
Пъргаво грабна в ръцете си мощни юздите и бича,
вдъхна чрез тях на коне и катъри нечувана сила.
Стигнаха те до стената на стана и рова, когато
стражите тъкмо се канеха свойта вечеря да вземат.
Бързият пратеник Хермес ги ръсна със сън благодатен, [445]
махна залостника, лесно отвори самичък вратите,
вкара Приам и колата, с безценните дарове пълна.
Стигнаха те до високата шатра на внука Еаков.
Бяха я вдигнали там мирмидонци за царя Ахила,
борови стволи насекли, отгоре я вещо покрили [450]
с мека тръстика, която изрязали бяха в лъките.
Дворът обширен на царя бе гъсто с колове опасан.
Борово мандало крепко подпираше плътно вратата.
Трима ахейци със мъка залостваха тежките порти,
трима ги мъчно отлостваха с тази огромна ключалка, [455]
а пък Пелеев Ахил ги затваряше често самичък.
Хермес помощник разтвори пред стареца портите, внесе
там даровете блестящи за бързия син на Пелея,
от колесницата слезе със скок на земята и рече:
„Старче! Аз бог съм безсмъртен, бог Хермес! При тебе се спуснах, [460]
тъй като Зевс олимпийски за твой придружвач ме изпрати.
Аз ще се върна обратно, не бива сега пред Ахила
да се покажа; за укор достойно ще бъде пред всички:
богът безсмъртен тъй явно да става помощник на смъртен.
Вътре ти влез, прегърни коленете на внука Еаков, [465]
па го заклевай в баща му и в майка му хубавокоса,
също в сина му, дано му затрогнеш сърцето в гърдите!“
Тъй каза Хермес и тръгна назад към Олимп недостъпен.
От колесницата слезе Приам Дарданид на земята.
Верния спътник Идея остави навън, за да пази [470]
двата катъра, конете. Самият пък в шатрата влезе,
гдето Ахил боголюбен седеше; край него завари
верни другари, насядали малко встрани от героя.
Автомедонт благороден и Алким, потомък на Арес,
Там му усърдно прислужваха: тъкмо тогава [475]
престана той да яде и да пие; трапезата още стоеше.
Скришом пристъпи великият старец Приам към Ахила,
па коленете му хвана, целуна му кротко ръцете,
зли, мъжегубни, които безброй синове му убиха.
Както човекът, погубил човек в заслепление тежко, [480]
родното място напуснал и стигнал във град чуждоземен,
влиза във къща богатска и слисани всички го гледат,
тъй се почуди Ахил, щом съгледа Приама божествен.
Също се смаяха всички и в миг се спогледнаха мълком.
Молейки плахо Ахила, така му Приам заговори: [485]
„Богоподобни Ахиле, за своя баща припомни си!
Той ми е връст по години, на прага на тъжната старост.
Може би властни съседи и него сега притесняват:
няма от клетия кой да отблъсне беди и неволи.
Но като чува поне, че ти жив си и читав все още, [490]
радост му пълни душата и той се надява вседневно
своето чедо да види, щом то се завърне от Троя.
Аз, пренещастен баща! Синове превъзходни отимах
в Троя обширна, но мисля, че никой ми жив не остана.
Бяха на брой петдесет, тук когато нахлуха ахейци. [495]
Измежду тях деветнадесет все от една са утроба,317
слугите бяха родени от разни жени във двореца.
Бурният Арес във бой коленете срази на мнозина.
Бе ми единствен останал да брани града и народа,
падна под твойта ръка, защищавайки свойта родина. [500]
Хектор бе той, за когото днес идвам в ахейския лагер,
да го измоля от тебе, и откуп несметен ти нося.
Страх от безсмъртните имай, смили се над мене, Ахиле!
Своя баща припомни си! За жалост съм аз по-достоен!
Върша, каквото от смъртните никой до днес не е сторил: [505]
сам аз целувам ръцете, които сина ми убиха!“
Каза така и навея в Ахила печал по баща му.
Хванал ръката на стареца, тихо Ахил го отблъсна.
В спомени те се вглъбиха: Приам за юначния Хектор
горко заплака, прострян пред нозете на вожда Ахила, [510]
а пък Ахил се разплака за своя баща и Патрокла.
Техните стонове скръбни във шатрата дълго ехтяха.
Щом се насити най-сетне на сълзи Ахил богоравен,
щом от сърцето му тая охота за плач се разнесе,
мигом от трона се вдигна и стареца взе за ръката, [515]
трогнат от белите власи, пожалил брадата му бяла.
Той се обърна към него и думи крилати изрече:
„Клетнико! Колко страдания ти си понесъл в сърцето!