Илиада

[685]
Трябва за тебе, за живия, трижди по-скъпо да плащат
твойте останали рожби, щом цар Агамемнон узнае,
също щом с него научат и всички ахейски водачи.“
Тъй каза. Старецът трепна и своя вестител събуди.
Хермес им сръчно запрегна конете и двата катъра, [690]
сам ги през лагера вихром преведе, без никой да види.
Щом приближиха до брод на реката, красиво струяща,
Ксант със дълбоки въртопи, потомък на Зевса безсмъртен,
Хермес пое незабавно назад към Олимп недостъпен.
С плащ минзухарен Зора се разпръсна навред по земята. [695]
Двамата караха с плач и с въздишки конете към Троя,
возеха двата катъра бездушното тяло на Хектор.
Никой — ни мъж, ни жена дивнопоясна — тях не съгледа;
първа съзря ги Касандра, подобна на златна Киприда.
Качи се тя на Пергам, отдалеч забеляза баща си, [700]
прав в колесница, а с него Идей, глашатай гръмогласен.
Хектора зърна, положен на одър в колата катърска.
Писък нададе и цялата Троя прониза със вопли:
„Вие, троянци, троянки! Елате да видите Хектор!
Някога с радост го срещахте жив да се връща от боя: [705]
беше голяма утеха за нашия град и народа.“
Тъй рече. Никакъв мъж и жена във града не остана —
всички троянци потресе дълбоко печал безпределна.
Близо до градските порти посрещнаха царя с мъртвеца.
Първи съпругата мила и нежната майка дойдоха, [710]
скубейки свойте коси край колата му хубавошинна,
с длани докоснали лоба на Хектор. Народът заплака.
Щяха така непрестанно през целия ден и до залез
Хектора те да оплакват пред портите, леейки сълзи,
ако не бе в колесницата викнал Приам на народа: [715]
„Вий отстъпете да минем със нашите мулета! После
ще се наплачете горко, щом тялото в къщи откарам!“
Каза, отстъпиха всички и сториха път на колата.
Щом приближиха двореца прочут на Приама, свалиха
мъртвия в ложе, с резба украсено, певци оплаквачи [720]
в кръг се събраха край него, които със вопли прискръбни пееха песен плачевна: нареждаха с тях и жените.
Първа на глас зарида Андромаха, жена белоръка,
взела във длани главата на Хектора мъжеубиец:
„Мили съпруже! Ти в младост погина и мене вдовица рано оставяш в двореца. Невръстен е още синът ни, [725]
дето злочестите ние родихме злочесто. Аз мисля:
юноша той не ще стане. Че скоро градът ни ще бъде
сринат! Понеже погина ти, който му беше защитник,
бранейки тука почтени съпруги и рожби невръстни. [730]
В гладките кораби чужди със плач ще отплуват жените,
също и аз ще замина. И ти, ненагледно ми чедо,
заедно с мене ще тръгнеш и работа робска ще вършиш,
мъки търпейки от цар безсърдечен. Или от ахейци
някой с ръка ще те сграбчи и после от кулата хвърли — гибел ужасна! — разсърден, че Хектор убил е баща му, брат му или пък сина му, понеже мнозина ахейци [735]
Хектор срази и накара да ръфат земята със зъби:
страшен, безмилостен беше баща ти в суровите битки.
Ето защо и народът във Троя така го оплаква. [740]
Стон неизказан и горест на свойте родители струпа, Хекторе! Ала на мене остави най-лютите жалби.
Нито ръце ми протегна за сбогом от смъртния одър,
нито заветни слова ми отправи за сетна утеха —
тях да си спомням, проливайки сълзи и денем, и нощем.“ [745]
Тъй тя нареждаше с вопли и стенеха с нея жените.
После сред тях и Хекуба започна ридание горко:
„Хекторе! Чедо най-скъпо за мене от моите рожби!
Приживе още ти беше любимец на всички безсмъртни.
Пак те болеят за тебе, дори след смъртта ти съдбовна. [750]
Други от мойте момчета Ахил бързоног щом пленеше,
живи продаваше в робство, далеч през морето безплодно
в острови Самос, и Имброс, и Лемнос, обгърнат със пушек.
Ала щом твойта душа той изтръгна с оръжие медно,
влачи те дълго край гроба на своя приятел, когото [755]
ти бе убил, но Ахил със това го не върна в живота.
Все пак лежиш ми в двореца сега, сякаш къпан с росата,
свеж и подобен на онзи, когото сразил е внезапно
сребърнолъкият бог Аполон със стрелите си леки.“
Тъй тя нареждаше с вопли; и плач непрестанен възбуди. [760]
Трета започна Елена сред тях да ридае горчиво:
„Хекторе! Ти си ми девер най-скъп на сърцето от всички,
тъй като мой е съпруг богоравният цар Александър,
който ме в Троя доведе. Защо не погинах по-рано!
Двадесет вече години минават319 за мене, [765]
откакто тука пристигнах и мойта далечна родина напуснах:
нивга от тебе не чух оскърбително слово и хула!
Даже когато ме някой кореше в двореца Приамов —