тръгнаха точно в средата на двете враждебни редици. Мощният цар Агамемнон и цар Одисей хитроумен тутакси станаха прави, а после вестители славни сбраха животните жертвени, виното смесиха в кратер. А на царете поредом поляха с вода на ръцете. [270] Сетне синът на Атрея измъкна със яка десница ножа, висящ постоянно до дългата ножница с меча, па от главата на агнета кичури гъсти отряза, после ги даде на знатни троянци и знатни ахейци. Вдигнал ръце Агамемнон, за тях се помоли високо: [275] „Татко наш Зевсе, царуващ на Ида, велик и преславен! Слънце, което навсякъде гледаш и всичко дочуваш, вие, реки, и ти, земьо, и вий, Персефона и Хадес, дето наказвате хората, щом се заклеват лъжливо! Вие бъдете свидетели, верните клетви пазете! [280] Парис Приамов в двубоя ако Менелая погуби, нека запази Елена и всичките нейни богатства, ние ще тръгнем обратно със нашите кораби морски. Русият цар Менелай ако Париса в боя убие, нека троянците върнат Елена и всички богатства; [285] нека платят на аргийците, както прилича, и откуп, който за дълго да помнят и нашите бъдни потомци. Ако Приам и децата на царя Приама не искат откупа скъп да платят, щом загине сразен Александър, тук ще остана тогава, за откупа пак ще воювам, [290] за да достигна най-сетне желания край на войната.“ Рече и с ножа преряза гърлата на агнета кротки, после във тръпки предсмъртни ги сложи Атрид на земята, вече бездушни, пресякъл им животрептущата сила. Черпейки вино от кратера с чаши, възливаха щедро, [295] хором горещо се молеха на боговете всевечни. Всеки ахеец и всеки троянец повтаряше често: „Зевсе велик и преславен! И вие, блажени безсмъртни! Първи които от нас нарушат нерушимите клетви, техният и на децата им мозък, тъй както туй вино, [300] да потече по земята; с жените им други да легнат!“ Казваха тъй, но не искаше Зевс да им чуе молбата. После започна Приам Дарданид да говори пред всички: „Чуйте ме вие, троянци и медноколенни ахейци! Аз ще се върна без бавене във ветровитата Троя, [305] сили не ще ми достигнат с очите си тука да гледам как се сражава синът ми със цар Менелая юначен. Зевс само и боговете безсмъртни единствени знаят смъртният жребий кому от двамината днес ще се падне.“ Старецът рече така, в колесницата агнета сложи, [310] после и сам се покачи и опна юздите веднага. А до Приам Антенор в колесницата пъстра се метна. Двамата с устрем назад се насочиха право към Троя. Хектор, синът на Приама, и цар Одисей богоравен първо измериха място, където двубоят да стане, [315] сетне във меднокования шлем заразклащаха жребий: кой между двамата трябва да хвърли пръв копие медно. Всички се молеха, вдигнали свойте ръце към небето. Всеки ахеец и всеки троянец повтаряше често: „Татко наш Зевсе, царуващ на Ида, велик и преславен! [320] Който от двамата злото докара на двата народа, нека погине и слезе в подземното царство на Хадес, ний да завържем пък дружба и нашите клетви да спазим!“ Казваха тъй. Шлемовеецът Хектор разклащаше шлема, без да го гледа; и жребий за Париса първом излезе. [325] Всички насядаха в кръг там, където на всекиго бяха пъстрите бойни доспехи с конете му вихреноноги. Парис божествен, съпругът на хубавокоса Елена, връз раменете си метна блестящите свои доспехи. Най-напред той наколенници сложи на свойте пищяли, [330] хубави, стегнати крепко с токи от сребро изковани. Върху гърдите си после надяна и ризница здрава: тя Ликаонова беше, но точно и нему прилегна. Той през плещите обрамчи и меча си сребърногвозден, после пое във ръката си щита огромен и плътен. [335] Върху главата си мощна постави шлем, вещо направен, с гребен от конска опашка, която се вееше страшно. Взе си и копие яко, което на длан му допадна. Също така Менелай си обличаше светли доспехи. След като всеки сред свойте другари в доспехи се стегна, [340] тръгнаха двамата смело сред двете враждебни редици, гледайки страшно; когато ги зърнаха, уплах обхвана в миг конеборци троянци и медноколенни ахейци. Близо опълчени спряха на определеното място, гневно един срещу друг заразмахваха копия остри. [345] Пръв дългосенното копие цар Александър запрати. Кръглия щит на прочутия цар Менелая улучи, ала медта не проби и върхът му се вгъна навътре.
