Втори Атрид Менелай се прицели със копие медно, след като беше отправил молитва към татко ни Зевса: [350] „Зевсе, стори да накажа във бой Александър божествен! Хайде, убий го чрез мене за злото, което извърши, за да не смее и никой от идните наши потомци лошо да прави на дом, гостолюбно и щедро приел го.“ Каза, замахна и в миг дългосенното копие хвърли. [355] Кръглия щит на прочутия Парис Приамов умери. Тежкото копие с екот премина през щита му лъскав и през изкусно кованата броня проникна дълбоко, та му разкъса хитона във долната част до корема. Парис чевръсто се сведе и черната гибел отбягна. [360] Цар Менелай пък извади и меча си сребърногвозден, силно замахна, удари в металния гребен на шлема. Мигом изпусна си меча, начупен на ситни парчета; той към небето безкрайно погледна и горко изохка: „Татко наш Зевсе! По-зъл сред безсмъртните няма от тебе! [365] Вярвах, че вече наказвам аз Парис Приамов за злото, ала сега ми се счупи огромният меч във ръцете, хвърлих напразно и копие, без да го даже засегна.“ Втурна се, Париса сграбчи за шлема със конската грива и го повлече назад към ахейците медноколенни. [370] Пъстрият ремък душеше тъй нежната шия на Парис — ремъкът бе под брадата опънат и свързваше шлема. Би го отмъкнал така и най-хубава слава спечелил, ако не беше видяла това Афродита богиня. Сряза тя ремъка жилав, направен от бикова кожа. [375] Шлемът опразнен остана в ръката на цар Менелая. Той развъртя го, замахна и сред меднобронни ахейци го запокити, а верни другари веднага го взеха. Гневен, отново се спусна, решен да убие той Парис с копие медно, но пак Афродита го лесно запази, [380] тъй като беше богиня. Покри го с мъгла непрогледна, па го отнесе направо в уханната прелестна спалня. После отиде да викне Елена, която намери в стройната кула и много троянки стояха със нея. Хвана я тя за нектарната дреха, с ръка я придръпна, [385] образа взела напълно на нейната стара предачка. Някога, още догдето щастливо живееше в Спарта, тънки й прежди предеше и беше й много обична. Нейния образ приела, така Афродита продума: „Скоро ела! Александър те вика да дойдеш в двореца. [390] Той е във спалнята вече, в леглото, направено вещо, с хубост и дрехи сияе, и никога няма да кажеш, че се е върнал от бой, а че свеж на хорото отива или че той си отдъхва, щом вече е спрял да играе.“ Тъй рече тя, развълнува сърцето й тръпно в гърдите. [395] Ала когато погледна прекрасната божия шия, нежната хубава гръд и очите й ярко блестящи, трепна в уплаха Елена и думи такива издума: „Светла богиньо, защо ли се мъчиш така да ме мамиш? Или желаеш далеч да ме водиш във град многолюден, [400] център на Фригия, или дори във Меония скъпа, там ако друг между смъртните хора на теб е любимец? Или понеже сега Менелай победи Александра, иска и мене, омразната, в къщи да върне обратно, та затова си застанала тука с коварство в сърцето? [405] Тръгвай, при онзи седни, откажи се от пътя божествен, нито пристъпвай с нозете си вече в Олимп белоснежен. Винаги ти му слугувай, обсипвай го с ласкави думи, докато сам те направи наложница или съпруга. Няма аз там да отида — за укор достойно ще бъде, [410] с чужд да споделям леглото, троянките мене ще хулят. Имам си без това аз страдания неизмерими.“ С гняв Афродита богиня така на Елена отвърна: „Дръзка! Недей да ме сърдиш, че аз ще те ядно напусна. Днес ще те люто намразя, тъй както преди те обичах. [415] Гибелна злоба ще вдъхна към теб у троянци, данайци — двата враждебни народа: и ти ще загинеш позорно.“ Тъй каза. Ужас обхвана Елена, родена от Зевса. Метна си було блестящо-сребристо и тръгна безмълвно, скрита от всички троянки: богинята беше пред нея. [420] Щом като стигнаха вече в двореца чудесен на Парис, двете слугини подеха домашната работа мигом, дивната между жените отиде във своята спалня. А Афродита, усмихната мило, повдигна креслото и го понесе самичка, наблизо до Парис го сложи. [425] Седна Елена, родена от егидодържеца Зевса, поглед отвърна встрани и съпруга си с думи упрекна: „Ти си пристигнал от боя, а трябваше там да погинеш, паднал от храбрия, който ми беше съпруг преди тебе! Ти ми се хвалеше, уж си по-горен от цар Менелая [430]
