— Великолепно предложение, драга моя!
— Великолепно — повтори като ехо господин Тръмпър.
— Случайно познавам най-големия специалист в областта на проследяването — продължи Доли. — Казва се Шерингам Ейдър, а кантората му е на „Холси Корт“ в Мейфеър.
— О, в Мейфеър! — възкликна Юстас, разсъждавайки, че щом кантората се намира в сграда в аристократичния квартал, то и частният детектив е на ниво.
— В Мейфеър, така ли? — промърмори госпожа Корк, която също изглеждаше впечатлена.
— Умът на моя познат сече като бръснач — добави Доли. — Именно затова е сред най-добрите в занаята.
— В такъв случай ще поверя нещата в неговите ръце. Записахте ли името и адреса му, госпожице Бенедик? Ако не сте успели, ще ви ги продиктувам: господин Шерингам Ейдър, улица „Холси Корт“, Мейфеър.
— Но…
— Без възражения! Не искам думи, а дела! Ако незабавно потеглите с двуместния автомобил, ще стигнете в Лондон, преди да е изтекло работното време на господин Ейдър. По възможност веднага тръгнете обратно и го доведете тук. Няма да имам нито миг покой, докато той не се озове в имението.
— Аз също — повтори Юстас.
— Нито пък аз — промърмори Доли Молой.
Ан Бенедик леко повдигна рамене — от опит знаеше, че е безсмислено да спори. Онези, които се ползваха с привилегията да бъдат служители на Клариса Корк, бързо научаваха, че трябва безпрекословно да й се подчиняват и да не задават въпроси. Девойката знаеше, че повелителката на Шипли Хол допуска сериозна грешка, но нямаше право да оспорва мнението й. Оставаше й само да изкара колата от гаража и да потегли към Лондон.
Въпреки привидното си покорство не се отправи веднага към гаража, а отиде в стаята на иконома. Завари го пред шахматната дъска да играе срещу себе си. Ако се съди по доволното му изражение, резултатът беше в негова полза. Като чу отварянето на вратата, вдигна поглед и промълви:
— Здравей, скъпа. Дошла си да побъбрим, а?
Ан го изгледа строго като майка, разгневена от непослушното си дете:
— Нямам време за празни приказки. Ако искаш да знаеш, скъпи мой, незабавно трябва да замина за Лондон, за да наема частен детектив. Чу ли — детектив! Госпожа Корк ще го приюти под покрива си и ще му възложи да следи под лупа всяко твое движение.
— Да му се не види! Сигурно се шегуваш!
— Говоря съвсем сериозно — въздъхна Ан. — Поведението ти е предизвикало подозрението на всички питомци на колонията. Забърка ужасна каша, чичо Джордж.
Четвърта глава
Тъкмо когато двуместният автомобил, управляван от Ан Бенедик, преминаваше през лондонските предградия, Джеф Милър стоеше до прозореца на жилището си, намиращо се на третия етаж на Холси Чеймбърс, и се взираше във входа към вътрешния двор. Изглеждаше напрегнат и притеснен — накратко казано, изражението му беше като на господин Тръмпър преди разговора му с Клариса Корк.
Онези, които са вътре в нещата, с основание биха си казали, че безпокойството на младежа е оправдано. Преди няколко часа беше получил телеграма от Мъртъл Шусмит, с която тя го известяваше, че ще го посети още същия следобед. Причината госпожицата да съкрати престоя си в провинцията и да настоява за незабавна среща с годеника си, можеше да бъде само една — че е прочела за случилото се в съдебната зала.
Всички големи лондонски вестници описваха развоя на делото „Пенифадър срещу Тарвин“, някои дори бяха публикували репортажа на първа страница. Подобен интерес към едно съвсем рутинно съдебно дело може би ще ви се стори странен, затова сме длъжни да поясним, че репортерите бяха вдъхновени от факта, че адвокатът на ищеца е бил прочут национал по ръгби, както и от нетрадиционните му методи за разпит на свидетелите.
Джеф предпочиташе да забрави кошмарните събития в съдебната зала, но при необходимост можеше дословно да цитира вестникарските писания, които завинаги се бяха запечатали в съзнанието му. Откъс от една публикация проблесна пред очите му, сякаш бе написан с огнени букви:
АДВОКАТ МИЛЪР: Ще отречеш ли, Грийн…
СЪДИЯ: Господин Милър, моля, използвайте учтива форма на обръщение, когато разпитвате свидетеля.
АДВОКАТ МИЛЪР: О, извинете.
СЪДИЯ: Извинен сте, господин Милър. Моля, продължете.
АДВОКАТ МИЛЪР: Дадено. Много благодаря. Господин Грийн, признайте, че… Гледайте мен, не съдебните заседатели!
СЪДИЯ: Свидетелят не откъсва поглед от вас, господин Милър.
АДВОКАТ МИЛЪР: Тъй ли? Браво на него! И тъй, господин Грийн, ще отречете ли, че в училище бяхте известен с прякора Вонята и че ни дадоха половин ден ваканция, когато се разчу, че сте се изкъпали?
СВИДЕТЕЛ: Господин съдия!
СЪДИЯ: Господин Грийн, прието е да наричате съдията „милорд“ или „ваша милост“. Но аз съм склонен да оправдая вълнението и възбудата ви. Господин Милър, ще обясните ли каква е връзката между ученическия прякор на свидетеля и настоящото съдебно дело?
АДВОКАТ МИЛЪР: Ами… опитвам се да го извадя от релси, милорд, да докажа, че е пълен боклук.
СЪДИЯ: Моля, не използвайте думата „боклук“.
АДВОКАТ МИЛЪР: Както кажете, милорд. Е, Воня, дори да се абстрахираме от въпроса за личната ти хигиена, нима ще отречеш, че никога не си бил в състояние да кажеш истината, без да си разтегнеш сухожилие? Изтъквам всичко това, за да насоча вниманието на уважаемия съд към факта, че в никакъв случай не може да вярва на свидетелските показания на господин Грийн. Хайде, долен мошенико, признай, че лъжеш!
СЪДИЯ: Изразът „долен мошеник“, господин Милър…
Диалогът бе продължил все в същия дух, като кулминацията настъпи в мига, в който адвокат Милър се обърна към почитаемия съдия с молбата да не го прекъсва, а негова светлост изпусна нервите си, обвини адвокат Милър в неуважение към съда и го посъветва да се насочи към друга професия, защото като юрист нямал бъдеще.
Джеф потръпна, като си представи, че Мъртъл Шусмит е прочела тъкмо този откъс от репортажа. Перспективата за разговор насаме с нея му се струваше ужасяваща.
Проточи врат през прозореца, опитвайки се да види появата на врага на хоризонта, и едва не политна надолу, когато неочаквано чу женски глас зад себе си. Беше икономката, но за миг той си помисли, че Мъртъл незабелязано се е промъкнала зад него.
— Кога да поднеса чая, сър? — попита мама Болсъм.
Джеф печално въздъхна и я изгледа. Навярно добрата жена не беше схванала, че посещението на Мъртъл не вещае нищо добро за него.
— Твърде се съмнявам, мамичко, че изобщо ще пием чай.
— Младите дами никога не се отказват от чаша чай, сър.
— Имаш право. Обаче госпожицата идва да ми чете конско и едва ли ще й бъде до чай.
— Приготвила съм вкусни кексчета.
— Гарантирам, че няма и да ги опита, мамче. Може би ще я съблазниш, ако й предложиш чаша от моята кръв, но едва ли ще отпие повече от една-две глътки. Дано да греша, но имам лошото предчувствие, че е прочела вестникарските писания за съдебното дело. Навярно и ти си запозната с тях.
— Разбира се, сър.
— Знаеш ли, мамче, цялата тази история е типичен пример за това, как горчиво се каем, задето сме се
