Тъй се изредили всички. Дъщерята на чумата не избрала никого. На пръста й още стоял големият златен пръстен с изображение на човешки череп и с два рубина в очните дупки. От всички мъже не бил минал само князът. Той стоял и не знаел — да отиде ли при царкинята, или — не.
Всички гости гледали към него. Царицата-чума го укорявала с поглед за неговата нерешителност, па и дъщеря й поглеждала от време на време към него. Той разбрал, че трябва да отиде, за да не оскърби домакинята.
С решителни крачки се приближил момъкът към стола на царкинята, целунал й ръката и я погледнал в очите. Тя му се сторила отблизо още по-хубава. Той се изчервил от смущение и навел поглед надолу.
Момата запитала княза, кой е. Той показал мълчаливо образа на черната перуника на лявото си рамо и своя кожен меч. Момата кимнала одобрително с глава. После го попитала, отде иде. Той посочил с ръка нагоре, а сетне поклатил китката си; искал да каже, че е пътувал дълго, защото е от далечно царство. Момата одобрила и това. След това запитала княза, като го погледнала втренчено в очите, би ли имал смелост да живее с нея в подземното царство, дето е страшно, па и животът не е като на земята. Момъкът хванал дръжката на меча си, направил смела крачка напред и погледнал момата упорито в очите. Ней се харесало и това. Най-после, като се позасмяла, запитала го, защо мълчи: ням ли се е родил, отсетне ли е онемял, или е дал дума да не говори известно време. Князът си кръстосал двата показалеца пред устните, а после ги разделил и пак посочил образа на перуниката и меча си. От тоя знак всички разбрали, че — додето рицарят носи бронята и меча, той е длъжен да не проговаря дума.
Дъщерята на чумата се съгласила и с това. Сетне извадила пръстена от пръста си и го сложила на пръста на княза. Той и поблагодарил с поклон, но нямал свой пръстен — да й даде в замяна; и през ума му не минавало дори, когато тръгвал от бащиното си царство, че ще се сгодява, та да си вземе пръстен.
А момата очаквала мълчаливо. Па не само тя, а и майка й, че дори и гостите разбрали смущението на рицаря. Жените го съжалявали с погледи, а мъжете почнали да се побутват един друг; те се подсмивали злобно и подхвърляли:
— Я го вижте — тоя годеник: дошъл на годеж без пръстен!… Хи-хи-хи! Ха-ха-ха!… Без пръстен!…
Те говорели така, то се знае, от завист.
27. За пръстена на рицаря
Но ето че — докле мъжете се подигравали на княза — изведнъж излязъл, сякаш из земята, оня снажен черен роб, който държал коня на момъка и го бил довел в двореца.
Той поднесъл на своя господар кутия от черна кост. Князът я отворил — и що да види? В нея блеснал, като голяма звезда, златен пръстен с аметист в средата, а наоколо с елмази.
Всички гости загледали учудено. Разбрали, че рицарят е магьосник, щом има такава тайнствена прислуга. Никой вече не шепнел, никой не отварял уста. И мъжете и жените гледали, като поразени.
В това време робът изчезнал, както се бил появил, а князът сложил пръстена на пръста на царкинята, хванал я под ръка и, тъй заловени, обиколили чертога, а всички гости ги поздравили. Пръстенът, който младият рицар подарил на своята годеница, блестял толкова силно, че всички светилници на големия чертог помръкнали пред сиянието му. Князът бил в тоя миг толкова щастлив, че забравил и опасното царство, в което се намирал, и дяволския бръмбар, що бил изгубил, и вълшебния кон, и черния роб, па и самата магьосница, която му дала чудотворната рицарска премяна. Той забравил за миг — може да се каже — дори и двете обещания; да се не обръща назад и да не проговаря дума. Но тъй станало тогава, че годеницата му мълчала, та не дошло ред и той да продума, нито пък потрябвало да се обърне. Па и скоро подир това князът се опомнил и решил да не забравя вече обещанията си.
След като годежът свършил, почнало се ново угощение — много по-разкошно от вечерята.
Джуджетата се разшетали отново. На гостите наливали черно и жълто вино — и те пиели непрестанно, додето всички се напили — и мъже, и жени, и деца. Само Великият Дух на Водата — млад човек — не искал да пие. А князът посръбвал от време на време — и то много малко, колкото да не оскърби годеницата си и майка й. Клонило към полунощ. Царицата-чума излязла със своята дъщеря и с дяволите-царедворци, за да разпоредят да се приготвят легла и стаи за гостите. Три дена и три нощи трябвало да се продължава годежният празник с угощението. Князът останал сам при гостите. Те пеели някакви дивашки песни — луди и кресливи, дерели си гърлата, изплезвали езици, кривели си лицата, като маймуни, закачали се. Грозната музика засвирила отново, мъжете и жените почнали да танцуват и да се кълчат. Само Великият Дух на Водата седял замислен, не говорел с никого, а само от време на време допирал до ухото си дълга позлатена раковина.
28. За Великия Дух на Водата
Князът гледал наоколо си разсеяно. Всичко му се виждало глупаво. Искало му се да се махне, но нямало как да направи това; трябвало поне да се сбогува с чумата и дъщеря й, за която тъй безразсъдно се сгодил.
По едно време Великият Дух на Водата се приближил до него и тихо му казал:
„Непознати рицарю! Осмелявам се да измоля от тебе една голяма услуга. Аз съм син и наследник на Великия Морски Цар. С тази раковина слушам всичко, що става в морето. Преди малко чух вест, че баща ми бил на смъртно легло: един водолаз го бил ранил — и раната изглежда неизлечима. Лудост е да се надявам, че на своята колесница, впрегната в делфини, ще мога да стигна на време до двореца на Морския Цар. А аз съм наследник на престола и трябва да приема короната и жезъла от ръцете на умиращия си баща, иначе се лишавам от царска власт. Зная, че рицарите на Черната Перуника имат меч, с който извикват веднага най- бързия кон. Аз няма да се бавя в двореца на баща си. Помогни ми, като ми отстъпиш своя меч само за една нощ, и аз ще ти се отблагодаря, с каквото мога“.
На княза дожаляло за Великия Дух на Водата, като го чул, че говори тъй. Той веднага откачил меча си и му го препасал на бедрото. Духът изчезнал в същия миг.
Когато изтекла полунощ, в чертога влезли черните слуги на чумата и поканили гостите да се разотидат да спят. За всекиго била отредена отделна стая; толкова много стаи имало в подземния дворец.
Княза отвели шестима разкошно облечени слуги в една голяма спалня, богато украсена. Там имало хубаво легло с черен копринен балдахин и през големия прозорец се откривала нощна гледка. Тайнствено блестели, с някаква особена светлина, невиждани за княза полета, планини, езера и гори; това било подземното царство, дето живеят всички духове, които са на земята невидими.
29. За страшните пазачи на спалнята
Слугите на чумата си отишли.
Князът бил страшно изморен от дългия път и от онова, що станало в двореца. Той се проснал на леглото, както бил облечен, ала не могъл да заспи.
Много чудни неща станали с него през тия дни, много ново видял и чул, та още не можел дори да повярва, че всичко това е истина, а не чудноват сън. Главата го боляла — може би от виното, може би от глъчката и проклетата музика, а може би и от умора.
По едно време се отворила вратата, влязла дъщерята на чумата, пожелала лека нощ на годеника си и като го целунала нежно, си отишла.
Когато останал сам, князът угасил светилника, но решил да не спи, а само да дремне малко. Някои неща в тая спалня го уплашили, а други му се видели много чудновати. Тъй, за пример, когато седнал на единия край на леглото, то се тутакси разцепило на две и под него зейнал голям отвор — като дълбок кладенец. Малко останало — князът да падне в него. Той скочил — и дупката се затворила. Запалил светилника, но не видял ни следа от процеп на пода. Станал. Но щом се доближил до един от ъглите, видял там — неподвижно изправен — грамаден, черен човек, чиито очи светели в мрака. А после забелязал, че във всеки от четирите ъгъла на стаята стои такъв великан. Те се не виждали, когато се запали светилникът, но щом се угаси, очите им почвали да светят. Князът виждал добре, как при дишането им се повдигат гърдите, и чувал, как тежко пращят ребрата им, когато вдишат и издишат.
По едно време, като си вдигнал случайно очите нагоре, момъкът видял, че на покрива се отваря
