— Аз дойдох през четири планини. В нашата земя вали от три години огнен дъжд, та людете няма що да ядат. Дошла съм да се помоля на Великия Дух на Вятъра да пропъди тоя дъжд от моята нива, та да се роди жито. Ще го продавам по жълтица зърното, та ще имам цяла плевня жълтици. А ти защо си дошла, сестрице?
— Защо ли? От година време ни налетяха щъркели — големи, като мечки, и гладни, като просяци. Изядоха всичките ни охлюви. Та съм дошла да питам, няма ли средство да ги изморим.
— Ще се намери, сестрице, — рекла вещицата. — Но кой да ти го каже? Додето едно време Великият Дявол идваше на сборищата, всичко ни казваше и нам бе драго да му служим. А сега кой да ни посъветва, като го няма него?
— Да, — рекла с въздишка момата, — няма го. От деня, когато го затвориха в бръмбарска черупка всичко тръгна на опаки. Няма вече ред по света — всеки прави каквото му хрумне.
— Това щях да река и аз. — добавила старата. — Всички вилнеят, никой си не гледа работата. Но скоро ще се свърши безредицата. Още три деня има да почакаме. Ако до тогава Великият Дявол не смогне да се освободи някак от магията, ще изберат на негово място друг.
— Тъй е, — рекла младата магьосница. — Но как да се освободи? Кой може да му помогне?
— Мъчна е тая работа, — казала бабата. — Ако улови някой опитен магьосник бръмбара, той ще му кръстоса нозете и ще залепи тамян върху щита на гърба му, дето е изобразена двурогата глава; тогава духът ще се освободи. Но това може да стане чак на четиридесетия ден. Па и магьосникът ще поиска сигурно големи обещания от Великия Дявол срещу тая помощ. Той няма да му даде черупката, докле оня му се не закълне, че ще изпълни обещанията си.
— Тъй ли? — попитала зачудено момата. — Ами защо му е черупката от бръмбара, когато духът е свободен?
— Защо ли? — рекла вещицата. — Ти си още млада, та не знаеш тия работи. Ако магьосникът задържи черупката, той ще може да затвори Великия Дявол в нея, когато си иска. А ако оня я вземе от него, ще я изгори на огън от смърчово дърво, върбови клони и сухи листа от кукуряк. Тогава магията ще се разтури.
— Та не може ли да се намери някъде тоя бръмбар? — запитала младата магьосница.
— Още не е намерен, — отвърнала бабичката.
— Колко магьосници го търсят! Никой не може да го намери. Па има и друго; на чумата се като че ли не ще — Великият Дявол да бъде освободен. Тя крои нещо, но какво крои — не мога още да разбера.
— Ами да речем, че Великият Дявол се освободи. Защо му е да дава обещания на оногова, у когото е черупката? Не може ли да прати някой дявол да му я отнеме?
— Не бива, сестрице, не бива. Магията няма да се развали, ако черупката бъде взета на сила, с измама или с кражба. Оня, който е освободил духа, трябва да я даде доброволно на дявола.
24. За дъщерята на чумата
Като слушал тия думи, князът се ужасно ядосал, че е изпуснал сандъчето с дяволския бръмбар.
— Каква власт щях да имам, — си казвал той на ума, — ако беше у мене онова сандъче! Що ми трябваше да пия от водата на проклетия извор, който сякаш на подигравка е наречен — Бог знае, от кого — Извор на Мъдростта!
В това време засвирила музика. Черните завеси на стаята се дръпнали и се показали свирачите. Те били червенокожи, жълтокожи и чернокожи; някои — голи, други — облечени със зверски кожи, трети — накичени с пера. Едни свирели с дълги пищяли от човешки кости, други надували гайди, трети удряли тъпани с кости от човешко бедро.
Няколко джуджета клатели в това време човешки и маймунски скелети, по чиито ребра и челюсти висели накачени звънци и звънчета. Три-четири маймуни свирели на гъдулки, върху които имало опъната крокодилска кожа. Десетина сухи дяволи стържели на цигулки, чиито струни били навити на тигрови зъби.
Чувала се ужасна мелодия — нещо гръмливо, пискливо и нестройно. На дяволите и магьосниците тая музика допаднала, но князът не можел да я търпи — главата го заболявала, като я слуша.
Той си отдъхнал, когато свирачите спрели и завесата се спуснала отново.
Тогава се отворила друга врата — и от там влязла дъщерята на чумата, която водели два дявола, облечени разкошно. На главите и на двамата имало — между рогата — по един запален факел, който се крепял на сребърна корона. Факлите издавали мъждива червена светлина и голям пушек. От тях летели по въздуха сажди.
Дъщерята на чумата била голяма хубавица — поне тъй се сторило на княза — и това го много зачудило. Тя била по-хубава от всички царкини на земята. Приличала не на чумина дъщеря, а на ангел. Облечена била в тъмноморави дрехи, на шията й висели шест бисерни огърлици — коя от коя по-големи, а над буйната й коса блестяла коронка от червени и бели корали, стегнати със златни и сребърни жици, във вид на цветя и листа.
Когато князът я видял, сърцето му затупкало, като че ли дълго време я е очаквал. Той се почудил на себе си и не могъл да разбере, защо става това.
25. За годежарите
Дъщерята на чумата влязла тържествено и бавно изгледала всички гости. Те се разделили на две, за да й сторят път. Момата минала между тях, като се покланяла на ляво и на дясно, и отишла, та седнала на висок стол.
Тогава гостите се разместили. От дясно на стола застанали мъжете, а от ляво — жените. Всички се разприказвали — дигнала се голяма глъчка. Някои се дори карали, — кой знае, защо.
По едно време се явило същото джудже с жезъла, което било поканило гостите в трапезарията. То направило особен знак със своя жезъл — и всички млъкнали. Дошло било време — дъщерята на чумата да си избере мъж, за да се сгоди за него. Магьосниците, дяволите и другите годежари почнали да си подръпват дрехите, да си засукват мустаците и оправят брадите — дано се харесат на момата. По всичко се виждало, че всеки смята за много висока чест — да стане зет на царицата-чума. Някои дори наизвадили огледалца и почнали да се оглеждат.
В това време джуджето направило нов знак с жезъла. Дошъл мигът за избор. Всеки от мъжете трябвало да мине пред гостите, да целуне ръка на царкинята и да отговаря на въпросите, които тя ще му зададе.
Всички се блъскали, — кой да мине по-напред. Князът останал най-назад от всички. Минавали замислени магьосници в скъпи дрехи, везани със златни жици, или наметнати с тежки мантии, подплатени със свила, — навъсени дяволи в пъстро облекло, с жезли, вили или тризъбци в ръка, — ухилени знахари с дебели кожуси, — врачове, облечени в източна премяна, с големи копринени чалми, накичени със скъпоценни камъни; след тях се изреждали едно по едно какви ли не джуджета — коремести или костеливи, едни — като жаби, други — като комари, облечени в дълги дрехи от кашмирска вълна; — смешници, прилични на маймуни, с облекло на половина зелено, а на половина червено, с широкополи шапки, окичени с големи рошави пера от камилска птица; подир тях дохождали малки духове на Земята — с брада, пет пъти по-дълга от тях, с голяма глава и дълъг червен нос; те били наметнати с дрехи, прилични на отровни гъби: червени, с бели топчета; сетне идвали високи духове на Огъня, обрасли с дълги жълти косми; наметалата им били огненочервени, разцепени и развеяни на страна; после минавали бледни духове на Водата, облечени в коприна, която се прелива, като седеф; косата им била украсена с корали, а брадата — с морски звезди и водни охлювчета; идвали най-сетне различни духове на Въздуха, Бурята, ветровете, пожарите, болестите, бедите, злите срещи и много още, които князът не можел да следи и запомня.
26. За годежа
Всеки от тия годежари се спирал пред царкинята-чума, ухилвал й се, говорел й усмихнато, като правел при всяка дума дълбок поклон, и я гледал хитро в очите, за да разбере, дали й се е понравил.
Момата се покланяла леко на всекиго от тях и му давала знак да отмине.
