и свирели на арфи, удряли дайрета и пеели.
От песента им князът дочул само — „Великият Дявол умря. Великият дявол е мъртъв“.
А навръх горното стъпало, тъкмо пред масата с легналия човек, танцувала хубава черноока мома, облечена в червена дреха, с венец от трендафили на косата и с широк пояс. Тя приличала много на младата магьосница от двореца и князът дълго я гледал, но не могъл да разбере, дали е наистина тя, понеже била далече.
Отначало жените не забелязали, че вратата е отворена, та ги гледа чужд човек. Но по едно време червената жена съзряла княза и отведнъж спряла своя танц. Млъкнала и музиката. Хороиграчките се сковали по местата си. Всички загледали най-напред момата, а после — княза. Настъпило страшно мълчание. Момъкът не знаел, що да прави.
В тоя миг станало нещо съвсем неочаквано. Легналият мъж бавно се изправил, седнал, обърнал се към отвора и загледал княза. Очите му били черни и много големи. Те светели, като жарава. Ръцете му били дълги — като на маймуна, с ноктести пръсти. Той си сложил едната ръка на рамото на червената жена, а с другата посочил към втренчения от изненада момък.
Тогава момата тръгнала напред, право към отвора. Очите й светели от гняв. Князът я видял, как се приближава към него и трепери цяла. Тя приличала на очиларка-змия, която се е загледала в някой гълъб, смразен пред неподвижния й поглед; тялото й се извивало, ръцете й се дърпали и приближавали, нозете й се плъзгали безшумно по каменния под. Когато стигнала на раздалеч от две-три крачки до отвора, момата се спряла, изправила се на пръстите си и разперила ръце, сякаш се готви да се хвърли върху момъка.
Той разбрал тогава, че пред него не стои приятелката-магьосница, а съвсем друга жена — жестока и опасна. Спомнил си тогава думите на стария изповедник и се прекръстил, като си рекъл на ума:
— Моля си се, Боже, запази ме!
И веднага между него и червената жена се спуснал черен облак. Нищо се не виждало отвъд. Князът усетил, че в сърцето му се връща предишната бодрост; кръвта му, която се била като че ли смразила в жилите, потекла буйно; той отскочил и видял, че изпод пода се издига отново преградата и затваря прохода.
34. За Рицаря на Смъртта и Пажа на Бедата
След това момъкът се върнал в спалнята. Тялото му още треперело, но като легнал, поуспокоил се.
Минало се време. Пропели трети петли.
Отново се зачуло, как бесен вихър свири и лети към подземния дворец.
Трети конник минал. Той яздел сив кон, бронята му била посребрена, а шлемът — оловносив. Тоя рицар държал дълга остра коса. Той карал коня си с умерен ход и лицето му било спокойно. Едрата му снага седяла тежко и неподвижно на седлото; по всичко се виждало, че рицарят обмисля нещо.
Малко надалеч от него яздело голобрадо русо момче — оръженосец, яхнал бял слон. Момъкът бил облечен в черни дрехи, над които висяла наметната мрежа; накичен с шлем от кожа и пъстри птичи пера, той носел в десницата си пясъчен часовник. Със сух глас тоя паж говорел бавно и равномерно нещо на своя господар.
Те нагазили в едно замръзнало езеро и се изгубили.
Тогава протръбил трети път рогът на тръбача, който пазел двореца на чумата от врагове и възвестявал всяко влизане и излизане. Защото тези странни рицари и пажове, както личало по всичко, излизали от двореца на чумата.
И ето, че третият черен великан застанал с изтеглен меч пред княза и произнесъл с твърд глас следните думи:
„Господарю! Преминаха Рицарят на Смъртта и Пажът на Бедата. Изсвири за трети път тръбача от кулата. Свърши се и моята стража. Аз цяла нощ те пазих, но ти не можа да заспиш. Сега си отивам. Какво ще ми заповядаш?“
Князът не казал и на тоя исполин нищо. Стражът се изгубил. В това време почнало да се разсъмва. Вратата на спалнята се отворила. Влезли тринадесет черни пажа, които носели дрехи на младия княз.
35. За новините от родното царство на княза
Пажовете заобиколили княза.
Един му полял да се измие, друг го избърсал, трети му разтрил лицето, врата и ръцете с ароматен балсам, от който му станало добре.
Те поискали да му съблекат бронята, за да го облекат в разкошни дрехи, що били донесли, но той не дал. Тогава му облекли новите дрехи над бронята. Един го натъкмил, а друг обърнал към него огледало от излъскана мед — да се огледа.
Князът бил пременен в чудновати дрехи от кадифе, коприна и кожа, които падали на много дипли; по тях висели накачени разни украшения от злато и сребро — сърца, звънчета, луни, верижки, топчета и други. Всичко това му се видяло смешно, ала нямало що да прави — трябвало да се покори на странните обичаи в тая подземна страна.
След това пажовете украсили момъка с огърлица от едри късове корал и седефени плочки, а на ръцете му закопчали широки гривни от сребро и скъпоценни камъни. С тия накити той станал още по-смешен.
Но в тоя миг на момъка не било до смях. Той се бил замислил дълбоко. Много му се искало да се махне от тоя дворец, населен с неприятни люде, да се върне в родната земя, да заживее отново като по-рано, да забрави всичко това, което бил видял и преживял, откак напуснал бащиния си дворец. Но как да излезе от подземното царство, като му няма костеният меч, с който би могъл да извика хвърковатия кон? Князът почнал да се безпокои. До кога да чака Великия Дух на Водата? Няма ли синът на Морския Цар, като наследи бащиния си престол, да забрави обещанието си и да се не върне?
Докле момъкът размислял за всичко това, тринадесетте пажа изчезнали. Съмнало се. Тогава четвъртият черен великан извадил своя меч, застанал пред княза и му казал със сух глас:
„Господарю! Защо мълчиш? Всички гости си отидоха. Довечера те ще се съберат отново в двореца, но всички са много наскърбени, че не си поискал да кажеш никому от тях нито една дума. Сега се свърши моята стража и аз си отивам. Какво ще ми заповядаш?“
Ала и нему князът не отговорил нищо.
Исполинът се изгубил и момъкът останал сам. Било вече съвсем светло, но слънце нямало; в подземното царство слънце никога не изгрева. И князът се затъжил за своята родна земя, дето слънцето е голямо и светло, горите са росни, прохладни и зелени, а езерата — бистри, студени и бляскави. Нищо подобно нямало в подземното царство. Там той виждал през прозореца вкаменени сиви гори, замръзнали мъртви езера, широки каменливи пустини и изгорели, като пепел, полета. Тежка скръб го нападнала и той дори заплакал. Едра сълза капнала от окото му.
Там, дето паднала тя, върху голямата тигрова кожа, постлана на пода, избухнало изведнъж пламъче — и веднага се явил черният роб, който държал юздите на вълшебния кон.
Робът се спрял пред момъка и го погледнал зачудено. Очевидно, той го смятал за магьосник, а знаел, че и магьосниците — като населниците на подземното царство — не плачат никога и за нищо.
— Не скърби, господарю! — рекъл му робът.
— Аз ти нося новини от твоята родна земя. Прати ме нашата господарка, годеницата на Великия Дявол, да ти кажа важни неща. Твоят баща, царят на голямата страна, дето зреят нарове и смокини, се върна тая нощ от война. Чумата вече не мори народа в онова царство и всички са щастливи. Но господарката ми поръча да те помоля да се върнеш бързо, защото баща ти имал на гърдите си ужасна рана. Магьосникът не можел да му помогне с нищо. Тия дни щели да се съберат лекарите и знахарите от цялата царщина — да видят, кой що може да направи. Старият инок бил казал, че само ти си можел да излекуваш баща си. Господарката ми каза да ти напомня, че след седем деня се навършва твоето пълнолетие, та трябвало да се върнеш в двореца, защото никой не знаел, къде си се изгубил, и всички били отчаяни, че не могат да кажат на баща ти, къде си. Тя ме замоли да ти кажа още едно нещо. У тебе имало някакво сандъче. Да го не отключваш тук, а да го отнесеш на нея.
Като казал това, черният роб изчезнал.
