Лицето на Пан стана пепеляво.
— Не съм го направил аз! — ужасено извика той. — Дори не знаех нищо за това! Когато тръгнах, тя беше жива и здрава! Умолявам Ваша Милост…
Съдията даде знак на началника на стражниците. Отведоха Пан Фън, който продължаваше да крещи, че е невинен. Ди каза на Йе Пин:
— Когато проверим показанията на Пан Фън, ще ви повикаме отново.
След това съдията разгледа някои текущи въпроси, свързани с местното управление и закри заседанието. Когато се върнаха в личния му кабинет, Хун побърза да запита:
— Какво мисли Ваша Милост за историята, която ни разказа Пан Фън?
Съдията замислено поглади дългите си бакенбарди и рече:
— Смятам, че той казва истината и че след неговото заминаване трето лице е убило госпожа Пан.
— Това — обади се Тао Ган — обяснява защо парите и златото са оставени непокътнати. Убиецът просто не е знаел за тях. Но не обяснява изчезването на дрехите на убитата…
— Слабото място на тази версия — отбеляза Ма Жун — е загубването на торбата при бягството на Пан Фън от двамата разбойници. Всеки знае, че военната полиция претърсва цялата местност за дезертьори и татарски шпиони. Разбойниците предпочитат да не се навъртат из тия места!
Цяо Тай кимна.
— И всичко, което Пан можа да каже за външността им — добави той, — е, че единият имал превръзка на окото си. Професионалните разказвачи по пазарите винаги описват разбойниците точно по този начин!
— Така или иначе — каза съдията, — ние ще проверим разказа му. Инспекторе, изпрати началника на стражниците с двама от хората му в Селото на петте овена да разпитат собственика на чифлика и съдържателя на странноприемницата. А аз ще напиша писмо до началника на военното полицейско отделение и ще поискам сведения за тези двама разбойници. — Ди размисли за момент и добави: — Междувременно трябва да направим нещо за намирането на онази девойка — Ляо Лиенфан. Днес следобед, докато Тао Ган върши работата си в къщата на Ляо и магазина на Йе, Ма Жун и Цяо Тай ще идат на пазара и още един път ще се опитат да намерят някакви следи на мястото, където е изчезнала девойката.
— Можем ли да вземем със себе си и Лан Таокуй, Ваша Милост? — попита Ма Жун. — Той познава тия места като дланта на ръката си!
— Разбира се! — рече съдията. — Сега ще обядвам и подремна тук на кушетката. Докладвайте ми веднага, щом се върнете!
Глава шеста
Хун отиде с Ма Жун и Цяо Тай в къщичката на пазачите, за да обядват заедно, а Тао Ган незабавно напусна трибунала. Той тръгна покрай източната страна на стария военен полигон, покрит с блестящ сняг. Духаше леден вятър, но Тао Ган само загърна по-плътно кафтана около мършавото си тяло и ускори крачка. Когато стигна до храма на бога на войната, той попита къде се намира магазинът за хартия на Йе. Посочиха му съседната улица. Скоро видя голямата табела на магазина.
Тао Ган влезе в малката зарзаватчийница насреща и прежали една медна монета за туршия от ряпа.
— Нарежи я на дребно и я увий в парче хубав пергамент! — рече той на собственика.
— Няма ли да я ядете тук? — учудено запита мъжът.
— Смятам яденето по улиците за признак на лошо възпитание! — каза високомерно Тао Ган. Но като видя обидената физиономия на зарзаватчията, бързо добави: — Трябва да кажа, че магазинът ви е хубав и изглежда чист. Сигурно въртите добра търговия!
Лицето на човека просветна.
— Горе-долу! — отвърна той. — Аз и жена ми си осигуряваме на трапезата дневната купичка ориз и супа от зеленчуци, пък нямаме и дългове. — После гордо добави: — На всеки две седмици вкусваме и парче месо!
— Предполагам — отбеляза Тао Ган, — че заможният търговец на хартия отсреща яде месо всеки ден!
— Остави го! — безразлично каза собственикът. — Комарджиите не ядат месо дълго време!
— Та нима старият Йе е комарджия?! — попита Тао Ган. — Не прилича на такъв.
— Не той! — отвърна другият. — Става дума за оня великан, неговия брат. Но не вярвам отсега нататък да има много пари, та да ги залага на комар.
— Защо пък да няма? — попита Тао Ган. — Изглежда, че търговията в оня магазин върви много добре!
— Нищо не знаеш ти, братко! — снизходително рече другият. — Слушай сега внимателно! Първо, Йе Пий има дългове и не дава ни една пара на Йе Тай. Второ, Йе Тай вземаше джобни пари от сестра си, госпожа Пан. Трето, госпожа Пан я убиха. Четвърто…
— Йе Тай няма откъде да взема повече пари! — завърши изречението Тао Ган.
— Позна! — победоносно каза зарзаватчията.
— Ето какви работи стават! — отбеляза Тао Ган. Той пъхна увитата ряпа в ръкава си и излезе.
Повъртя се из квартала, мъчейки се да открие някой игрален дом. Като бивш професионален комарджия подушваше тези места отдалече и скоро заизкачва стъпалата към втория етаж на един магазин за коприна.
В една голяма, старателно белосана стая, завари четирима мъже да играят на зарове върху квадратна маса. Малко встрани седеше набит мъж и сърбаше чай. Тао Ган се настани срещу него. Явно това беше собственикът на игралния дом. Той изгледа кисело покрития с кръпки кафтан на Тао Ган и рече хладно:
— Я си отивай, братко! Най-ниският залог в това заведение е петдесет медни монети!
Тао Ган взе чашата му и бавно прокара средния си пръст два пъти по ръба й.
— Извини ме за грубостта — побърза да каже собственикът. — Изпий с мене чаша чай и кажи какво мога да сторя за тебе!
Тао Ган му бе показал тайния знак на професионалните комарджии.
— Е — рече той, — да ти кажа право, дошъл съм за един поверителен съвет. Оня юнак Йе Тай от магазина за хартия ми дължи една малка сума, а твърди, че в момента нямал пукната пара. Зная, че няма полза да се смуче дъвкана захарна тръстика, затова дойдох тук да проверя дали не ме лъже, преди да си послужа с принуда.
— Не му позволявай да те баламосва, братко! — каза собственикът. — Когато дойде тук снощи, той игра със сребърници!
— Мръсният му измамник! — възкликна Тао Ган. — Каза ми, че брат му е скръндза, а сестра му, която му помагала, била убита!
— Това може и да е вярно — каза собственикът, — но той има и други източници на пари. Снощи, като си пийна, спомена нещо за някакъв глупав младеж, когото доял.
— Не би ли могъл да откриеш коя е дойната крава? — оживено попита Тао Ган. — Аз съм отраснал в чифлик и също умея добре да доя!
— Хитра идея! — одобрително рече собственикът. Ще се опитам да разбера нещо довечера, когато Йе Тай намине оттук. Той има яки мускули, ама в главата хич го няма. Ако от сделката могат да спечелят двама, ще ти кажа.
— Утре ще дойда пак — каза Тао Ган. — Между другото, не искаш ли да поиграем на една игра със залагане?
— Винаги! — рече зарадван собственикът.
Тао Ган извади от ръкава си седем картончета. Сложи ги на масата и заяви:
— Обзалагам се на петдесет медни монети, че мога да направя от тези парченца всичко, което пожелаеш!
