Собственикът изгледа с любопитство седемте картончета и рече:
— Дадено! Направи ми една кръгла медна монета, винаги съм харесвал вида на парите!
Тао Ган се зае за работа, но не успя.
— Изобщо не мога да разбера това! — възкликна той раздразнено. — Оня ден видях как един човек успя да изпълни подобно желание. Изглеждаше съвсем лесно!
— Е — миролюбиво каза собственикът, — аз пък видях снощи в моето заведение един мъж да хвърля печеливши зарове осем пъти подред. И също изглеждаше много лесно. Но след него приятелят му се опита да направи същото и загуби всичко.
Тао Ган започна унило да събира картончетата, а собственикът добави:
— Можеш да ми платиш сега. Нали си съгласен, че ние, професионалистите, винаги трябва да даваме пример за чисто уредени сделки?
Тао Ган кимна тъжно и започна да отброява монетите, а собственикът каза съчувствено:
— На твое място, братко, аз бих изоставил тази игра. Струва ми се, че с нея можеш да загубиш много пари!
Тао Ган кимна отново. Той стана и си тръгна. На път към Кулата на камбаната си мислеше с досада, че интересните сведения за Йе Тай му бяха стрували доста скъпо.
Намери дома на Ляо без затруднения — той бе разположен близо до храма на Конфуций. Къщата бе красива, а портата — богато украсена с дърворезба.
Тао Ган бе започнал да огладнява. Той се огледа наляво и надясно за някоя евтина гостилничка. Но в този квартал бяха резиденциите на богаташите. Единственият магазин, който се виждаше, беше голям ресторант, точно срещу къщата на Ляо.
Тао Ган въздъхна дълбоко и влезе. Това разследване май щеше да му излезе доста солено. Качи се на втория етаж и седна на една маса с лице към прозореца. Оттам можеше да държи под око къщата насреща.
Слугата го поздрави любезно, но направи кисела физиономия, когато Тао Ган си поръча само една малка кана вино — най-малката, която имаха. Щом му донесоха миниатюрната каничка, Тао Ган я изгледа с отвращение.
— Ех, приятелю — с укор рече той, — тук вие насърчавате пиянството!
— Вижте какво, господине — сърдито каза слугата, — ако ви е нужен напръстник, идете при шивача! — Като тръшна на масата чиния със солени зеленчуци, той добави:
— За това ще платите още пет медни монети!
— Аз си имам мезе. — спокойно каза Тао Ган. Той извади от ръкава си загърнатата ряпа и започна да я ближе, като гледаше къщата на Ляо отсреща.
Не след дълго от нея излезе мъж, облечен в дебел кожух. След него вървеше хамалин, който се клатушкаше под тежестта на голям чувал с ориз. Мъжът погледна към ресторанта, ритна хамалина и му кресна:
— Отнеси чувала в магазина ми, и по-бързо!
Лицето на Тао Ган бавно се разтегна в усмивка. Той видя възможност да се сдобие едновременно и със сведения, и с безплатен обяд.
Щом търговецът на ориз, като пъхтеше и пуфтеше, се изкачи по стълбите, Тао Ган му предложи място на масата си. Дебелакът тежко се отпусна на стола и си поръча голямо гърне с горещо вино.
— Тежки времена настанаха! — изхриптя той. — Малко да ти е влажна стоката, веднага ти я връщат! А пък и черният дроб ме наболява! — Той разгърна кожуха и предпазливо постави ръка върху дясната страна на корема си.
— За мене пък времената не са чак толкова лоши! — безгрижно отбеляза Тао Ган. — Ще има да ям ориз по сто медни монети пека4, докато ми втръсне!
Другият бързо изправи гръб.
— По сто медни монети?! — с недоверие възкликна той. — Човече, та пазарната цена е сто и шестдесет!
— Не и за мене! — самодоволно каза Тао Ган.
— А защо не и за тебе? — оживено попита другият.
— Ха! — възкликна Тао Ган. — Това е тайна. Мога да я споделя само с някой професионален търговец на ориз.
— Пий едно вино от мене! — бързо каза дебелият. И докато наливаше чашата, добави: — Хайде, разкажи ми! Обичам интересните истории!
— Нямам много време — отвърна Тао Ган, — но ще ти кажа за какво става дума. Тази сутрин срещнах трима братя. Дошли в града с баща си и докарали пълна каруца с ориз за продан. Но снощи баща им починал от сърдечен удар. Бяха им нужни пари, и то веднага, за да затворят тялото в ковчег и да го откарат обратно у дома. Съгласих се да купя всичкия ориз по сто монети пека. Та това е, сега ще трябва да вървя. Слуга, сметката!
Докато се надигаше, дебелият го сграбчи за ръкава.
— Защо си се разбързал толкова, приятелю? — попита той. — Я изяж с мене едно блюдо печено месо! Хей, слуга, донеси и още едно гърне вино, господинът тук е мой гост!
— Е, няма да те обидя! — рече Тао Ган. Той седна отново и каза на слугата: — За мене да бъде печено пиле, стомахът ми е слаб. И най-голямата порция!
Слугата се отдалечи като мърмореше:
— Първо иска най-малкото, после най-голямото! Какво ли не му идва до главата на един слуга!
— Да ти кажа истината — поверително рече дебелият, — аз съм търговец на ориз и си разбирам от занаята! Ако складираш такова количество ориз за собствена употреба, той ще се развали. А на пазара не можеш го продаде, защото не си член на нашата гилдия. Но аз ще ти помогна, като купя ориза от тебе по сто и десет медни пари пека!
Тао Ган се поколеба. Изпразни бавно чашата си и рече:
— Можем да се спазарим. Хайде, пийни!
Той напълни чашите до ръба, после придърпа към себе си блюдото с печеното пиле. Като си избираше най-вкусните мръвки, попита:
— Тази къща отсреща не е ли на майстор Ляо, чиято дъщеря изчезна?
— Точно така! — каза другият. — Той има късмет, че се отърва от нея. Тя не беше стока… но да се върнем към оня ориз…
— Нека чуя тази пикантна история! — прекъсна го Тао Ган, като сграбчи нов къс от пилето.
— Не обичам да разпространявам слухове за богатите си клиенти — неохотно каза дебелият. — Не съм споделил това дори с жена си.
— Е, щом като ми нямаш доверие… — нацупено рече Тао Ган.
— Не исках да те обидя — побърза да каже другият. — Добре, работата е такава… Оня ден отивам в южната част на пазара. Изведнъж виждам госпожица Ляо без гувернантка, съвсем сама, да излиза от една затворена къща, близо до кръчмата „Пролетен вятър“. Тя оглежда улицата нагоре и надолу, после бързо се отдалечава. Мисля си, странна работа, и отивам до къщата да видя кой живее в нея. Тогава вратата се отваря и излиза един слаб младеж. Той също оглежда улицата в двете посоки и също бързо се отдалечава. Влизам в един магазин и разпитвам за къщата. И каква, мислиш, се оказва тя?
— Къща за любовни срещи! — бързо каза Тао Ган, като обираше последните парченца от солените зеленчуци.
— Откъде знаеш? — разочаровано попита дебелият.
— Казах го наслука и познах! — рече Тао Ган и изпразни чашата си. — Ела тук утре по същото време, тогава ще донеса сметките от ориза. Бихме могли да сключим сделка. Благодаря за угощението!
И той бързо се отправи към стълбището, като остави дебелият мъж смаяно да гледа празните чинии.
Глава седма
