студен, самотен кабинет… Съдията все повече се ядосваше на себе си. Той спря и се огледа. Видя, че се намира в една тясна, тъмна улица и наоколо няма никой. Тръгна бързо напред. Трябваше да се върне в кабинета си, да поработи още малко…
Изведнъж дочу някакво хленчене в мрачината вляво от себе си. Забави крачка и забеляза дребно дете, сгушено в ъгъла на един празен портал. Като се наведе, Ди видя, че това е момиченце на около пет или шест години, което седеше там и горчиво плачеше.
— Какво ти се случило, момиченце? — любезно попита съдията.
— Изгубих се и не мога да се прибера у дома! — жално изплака детето.
— Аз зная точно къде живееш и ще те заведа у вас! — успокоително рече съдията. Той остави на земята сандъчето с лекарствата, седна върху него и взе детето на ръце. Като забеляза, че дребното му телце трепери в тънко подплатената домашна рокличка, Ди разгърна кожуха и притисна момиченцето до себе си. Скоро то спря да плаче.
— Първо трябва да се стоплиш! — рече съдията.
— И после ще ме заведеш у дома! — зарадва се детето.
— Да — отговори Ди. — Та как те наричаше майка ти?
— Мейлан! — отвърна с укор момиченцето. — Нима не знаеш?
— Как да не знам? — каза съдията. — Цялото ти име е Ван Мейлан.
— Не се заяждай! — нацупи се малката. — Знаеш, че се казвам Лу Мейлан!
— О, да! — каза Ди. — Нали баща ти работи в оня магазин…
— Само се преструваш! — разочаровано рече детето. — Татко умря, а в магазина за памук работи мама. Ти май нищо не знаеш!
— Аз съм доктор, винаги съм много зает — заоправдава се съдията. — Хайде сега, кажи ми от коя страна на храма на бога на града минавате с майка ти, когато отивате на пазара.
— От оная страна, където са двата каменни лъва! — бързо отговори момиченцето. — Ти кой харесваш повече?
— Оня с топката под лапата! — каза съдията, като се надяваше, че поне този път ще улучи.
— И аз! — щастливо каза детето.
Съдията стана. Окачи с една ръка сандъчето на рамото си и като носеше детето в обятията си, се насочи към храма.
— Бих искала мама да ми покаже онова котенце! — Гласът на детето бе изпълнен с копнеж.
— Кое котенце? — разсеяно попита съдията.
— Котенцето, на което говореше онзи чичко с хубавия глас онази вечер, когато дойде да види мама — нетърпеливо каза момиченцето. — Не го ли познаваш?
— Не — рече съдията. Но за да не развали веселото настроение на детето, добави: — Кой е той?
— Не зная — отвърна малката. — Мислех, че ти знаеш. Той идва понякога късно вечерта и го чувам да говори на котенцето. Когато попитах мама, тя се разсърди и каза, че съм сънувала. Но това не е вярно!
Съдията въздъхна. Очевидно тази вдовица Лу имаше таен любовник.
Бяха стигнали пред храма. Съдията запита един търговец къде се намира магазинът за памук на госпожа Лу и човекът му даде някои напътствия. Като продължи пътя си, Ди запита детето:
— Защо си излязла от къщи толкова късно?
— Сънувах лош сън — отговори то. — Събудих се толкова уплашена! Тогава тръгнах да търся мама.
— А защо не повика слугинята? — попита съдията.
— Мама я отпрати след като татко умря — каза момичето. — Нямаше никой вкъщи.
Съдията спря пред една врата с надпис: МАГАЗИН ЗА ПАМУК НА ЛУ. Магазинът бе разположен на една средно голяма улица. Ди почука и много скоро след това вратата се отвори. Появи се една дребна, доста слаба жена. Тя вдигна фенера си, огледа съдията от главата до петите и гневно попита:
— Какво правите с дъщеря ми?
— Беше се загубила — спокойно отговори съдията. — Можеше зле да настине. Трябва да се грижите по-добре за нея.
Жената го стрелна със змийски поглед. Ди видя, че е на около тридесет години, доста хубава. Но злият блясък в очите й и тънките, жестоки устни не се харесаха на съдията.
— Гледай си работата, шарлатанино! — изсъска тя. — Няма да откопчиш бакшиш от мене!
Издърпа детето вътре и тръшна вратата.
— Любезна жена, няма що! — измърмори съдията, вдигна рамене и тръгна обратно към главната улица.
Докато си проправяше с лакти път през гъмжилото от хора пред един голям магазин за юфка, Ди се сблъска с двама високи мъже, които, изглежда, много бързаха. Първият ядосано сграбчи съдията за рамото и грубо изруга. Но изведнъж дръпна ръката си и възкликна:
— Велики боже! Това е нашият съдия!
Като гледаше с усмивка изумените лица на Ма Жун и Цяо Тай, съдията каза малко сконфузено:
— Бях решил да се поогледам за Йе Тай, но се наложи да отведа едно изгубено момиченце до дома му. Сега можем да опитаме всички заедно.
Напрегнатите лица на двамата му помощници не се отпуснаха. Съдията попита неспокойно:
— Какво се е случило?
— Ваша Милост — каза Ма Жун с унил глас, — тъкмо отивахме в трибунала да съобщим… Лан Таокуй е бил намерен убит в банята.
— Как е бил убит? — бързо попита съдията.
— Отровили са го, Ваша Милост — горчиво каза Цяо Тай. — Гнусно престъпление на страхливец!
— Да идем там! — кратко рече съдията.
Глава десета
На широката улица пред минералната баня се бе събрала възбудена тълпа. Пред вратата на банята беше застанал пазачът на пазара с помощниците си. Той поиска да спре съдията, но Ди нетърпеливо смъкна шала си. Пазачите го познаха и бързо се дръпнаха встрани.
В голямата приемна собственикът на банята, набит мъж с кръгло лице, излезе напред и се представи. Съдията никога не бе идвал тук, но знаеше, че горещата вода се хваща от извор и че й се приписват лечебни свойства.
— Покажете ми къде се е случило всичко! — нареди Ди.
Когато собственикът ги въведе в горещото преддверие, изпълнено с пара, Ма Жун и Цяо Тай започнаха да се разсъбличат.
— Най-добре съблечете всичко освен долните си дрехи, господарю — предупреди Ма Жун. — Вътре е още по-горещо.
Докато съдията се събличаше, собственикът обясни, че като минат по коридора, от лявата страна ще видят общия басейн, а отдясно — десетте кабини с отделни вани. Учителят Лан винаги наемал кабината в самия край на коридора, защото там било по-спокойно.
Мъжът отвори тежката дървена врата и облаци от гореща пара изригнаха насреща им. Съдията различи смътно фигурите на двама служители, облечени в черни жакети и панталони от непромокаем плат, които ги предпазваха от горещата пара.
— Тези двама служители казаха на всички къпещи се да излязат — отбеляза собственикът. — Ето кабината на учителя Лан!
Влязоха в широката кабина. Хун и Тао Ган мълчаливо направиха път на съдията. Една трета от гладкия каменен под бе заета от вдлъбната вана, пълна с вода, над която се вдигаше пара. Насреща имаше малка каменна маса и пейка от бамбук. Едрото тяло на Лан Таокуй, съвсем голо, лежеше сгърчено на пода между масата и пейката. Лицето му бе разкривено и имаше странен, зеленикав оттенък. Набъбналият му език се подаваше от устата.