Съдията отвърна глава. На масата видя голям чайник и няколко картончета.
— Ето чашата му! — каза Ма Жун, като посочи към пода.
Съдията се наведе и погледна порцелановите парчета. Вдигна дъното на счупената чаша. В него все още имаше малко кафява течност. Като го постави внимателно на масата, Ди запита собственика:
— Как бе открито убийството?
— Учителят Лан — отвърна собственикът — имаше много постоянен режим, идваше тук през вечер по едно и също време. Първо се киснеше във водата около половин час, след това пиеше чай и правеше упражнения. Беше ни наредил строго да не го безпокоим. След около час сам отваряше вратата и повикваше служителя да му донесе още чай. Изпиваше няколко чаши, после се обличаше в преддверието и се прибираше вкъщи. — Мъжът преглътна и продължи: — Тъй като всички служители го обичаха, един от тях обикновено стоеше с чайник в коридора по времето, когато се очакваше учителят да отвори вратата. Но тази вечер той не я отворил. След като почакал около половин час, служителят дойде да ме повика, защото сам не посмял да обезпокои учителя Лан. Аз познавах твърдите му навици и затова се уплаших, че може да му е станало лошо. Веднага отворих вратата и видях… това!
Известно време никой не проговори. После Хун каза:
— Пазачът изпрати човек да съобщи в трибунала, но тъй като Ваша Милост беше излязъл, ние дойдохме веднага — трябваше да се погрижим нищо да не се размества. Заедно с Тао Ган разпитахме служителите, а в това време Ма Жун и Цяо Тай взеха имената на всички, които излизаха от банята. Никой не бе забелязал друг човек да влиза или излиза от кабината на учителя Лан.
— Как е била сложена отровата в чая? — попита съдията.
— Това трябва да е станало в самата кабина, Ваша Милост — отговори Хун. — Ние установихме, че на всеки посетители е бил поднасян готов чай от една голяма делва в преддверието. Ако убиецът беше изсипал отровата в делвата, щяха да умрат и всички други гости. Понеже учителят Лан никога не е заключвал вратата си, предполагаме, че убиецът е влязъл в кабината му, сипал е отрова в чашата с чай и е излязъл.
Съдията кимна. Като посечи малкото, бяло цветче, прилепнало към една от отломките на чашата, той запита собственика:
— Тук предлагате ли жасминов чай?
Човекът категорично поклати глава и рече:
— Не, Ваша Милост. Не можем да си позволим да приготовляваме такъв скъп чай!
— Излей остатъка от чая в малка чашка — нареди съдията на Тао Ган, — после увий дъното и другите парчета от счупената чаша в пергамент. Внимавай да не повредиш този жасминов цвят! Вземи и чайника, като предварително го запечаташ. Следователят ще установи дали в него също има отрова.
Тао Ган бавно кимна. Той внимателно гледаше картонените парченца на масата. Изведнъж каза:
— Вижте, Ваша Милост, когато е влязъл убиецът, учителят Лан е подреждал седемте картончета!
Всички погледнаха картончетата. Те изглеждаха безразборно нахвърляни върху масата.
— Виждам само шест картончета — забеляза съдията. — Я потърсете седмото! Липсва вторият малък триъгълник.
Докато помощниците му претърсваха пода, съдията остана неподвижен, свел поглед към трупа. Внезапно каза:
— Дясната ръка на учителя е свита в юмрук. Вижте дали не държи нещо в нея!
Хун внимателно отвори безжизнената ръка. Към дланта й бе прилепнало малко картонено триъгълниче. Хун го подаде на съдията.
— Това доказва — възкликна Ди, — че учителят Лан е подреждал някаква фигура, след като е изпил отровата! Дали не се е опитвал да ни насочи към убиеца си?
— Изглежда, е разместил парчетата с ръката си, докато се е свличал на пода! — отбеляза Тао Ган. — Както са подредени сега, те не изобразяват нищо смислено.
— Скицирай разположението на картончетата, Тао Ган! — каза съдията. — Ще го обсъдим на спокойствие. Хун, кажи на пазача да се разпореди да отнесат тялото в трибунала. Останалите да претърсят внимателно кабината. Аз ще ида да разпитам касиера.
Ди се обърна и излезе от кабината. След като се облече в преддверието, той каза на собственика да го заведе в будката на касиера при входа на банята.
Съдията седна до малкото бюро при гишето и попита потния касиер:
— Спомняш ли си кога влезе учителят Лан? Не се плаши, човече! Тъй като си бил в тази будка през цялото време, ти си единственият тук, който не би могъл да извърши убийството! Хайде, говори!
— По… помня много добре, Ваше Превъзходителство! — запелтечи касиерът. — Учителят Лан дойде по обичайното време, плати пет медни монети и влезе.
— Сам ли беше? — запита съдията.
— Да, Ваша Милост, той винаги идва сам — отвърна човекът.
— Предполагам — продължи съдията, — че познаваш по лице повечето клиенти. Спомняш ли си кой от тях влезе след учителя Лан?
Касиерът сбърчи чело.
— Мисля, че да, Ваша Милост — каза той, — защото идването на учителя Лан, нашия прославен майстор на бойните изкуства, винаги е било за мене нещо като събитие, разделящо вечерта на две части, така да се каже… Пръв след него дойде месарят Лиу… две медни монети за общия басейн. После — майстор Ляо, пет монети за отделна вана. След него — четирима младежи, нехранимайковци от пазара. После…
— Онези четиримата познаваше ли ги? — прекъсна го съдията.
— Да, Ваша Милост — отговори касиерът. После, като се почеса по главата, добави: — Всъщност познавам трима от тях. Четвъртият идваше за първи път. Беше млад човек, облечен в черни дрехи — жакет и панталони, — каквито носят татарите.
— За какво плати той? — попита съдията.
— Всички платиха по две медни монети за басейна и аз им раздадох черните номерца.
Съдията вдигна вежди. Собственикът бързо свали от една полица на стената две дъсчици от черно дърво, окачени на връв.
— Ето какви номера използуваме, Ваша Милост — обясни той. — Черните са за басейна, а червените — за отделните вани. Всеки гост дава едната дъсчица на служителя в преддверието, който пази дрехите, а другата — със същия номер — задържа у себе си. Когато излизат от банята, гостите дават на служителя втората дъсчица, а той им връща дрехите.
— И това ли е целият надзор, който упражнявате? — навъсено запита съдията.
— Ами, Ваша Милост — извинително отговори собственикът, — ние само внимаваме някой да не се промъкне в банята, без да си плати, или пък да излезе с чужди дрехи.
Съдията реши, че повече не би могло и да се очаква. Той попита касиера:
— Видя ли всичките четирима да излизат от банята?
— Наистина не бих могъл да кажа, Ваша Милост… — отговори касиерът. — След откриването на убийството се насъбра толкова народ, че аз…
Влязоха Хун и Ма Жун. Те докладваха, че в кабината не са намерени други улики. Съдията попита Ма Жун:
— Когато с Цяо Тай проверявахте излизащите от банята, видяхте ли между тях младеж, облечен като татарин?
— Не, Ваша Милост — отвърна Ма Жун. — Взехме имената и адресите на всички. Не бих пропуснал да забележа човек в татарски дрехи, защото тук рядко се срещат такива.
Съдията се обърна към касиера и каза:
— Излез навън и се опитай да намериш из тълпата на улицата кой да е от ония четирима младежи!
Човекът излезе, а съдията остана да седи край масата, като мълчаливо почукваше по нея с дървеното номерче.
Касиерът се върна с един младеж, който застана сковано пред съдията.
— Кой е оня твой приятел, татаринът? — попита съдията.
