пагода, висока три хиляди стъпки. Златното кълбо, което увенчаваше острия й връх, проблясваше на лунната светлина. Съдията Ди едва-едва чуваше нежния звън на малките сребърни камбанки, окачени по завитите стрехи на деветте етажа.
— Красива постройка! — със задоволство отбеляза съдията.
Той тръгна напред и погледът му попадна на един павилион за чай, сгушен под няколко бамбукови дръвчета отдясно. Павилионът бе празен, хората явно нямаха време за чай. Пред вратата стояха две натруфени жени, наблюдавани от зоркото око на една стара вещица, която чоплеше зъбите си, облегната на стената. Съдията забави крачка.
— Върви напред и се оглеждай — каза той на Тао Ган. — Ще те настигна — и се запъти към павилиона.
По-ниската жена беше привлекателна и свежа, високата изглеждаше близо трийсетгодишна и дебелият слой пудра и руж върху лицето й не можеше да скрие опустошенията, оставени от занаята й. Старата вещица набързо избута момичетата настрани и с угодническа усмивка заговори съдията на кантонски.
— Искам да поговоря с твоите момичета — прекъсна неразбираемото й бърборене той. — Разбираш ли северния диалект?
— Да говориш? Глупости! Правиш сделка, не правиш сделка — изграчи вещицата на ужасяващ северен китайски. — Шейсет медни гроша. Къщата отзад, зад храма.
По-високата жена, която досега бе наблюдавала с вяло изражение сцената, изведнъж се разбуди и умоляващо се обърна към съдията на чист северен диалект.
— Моля ви, господине, вземете ме.
— Плашилото върви и за трийсет! — намеси се вещицата с гримаса. — Но защо не платите шейсет и не се порадвате на това младо хубаво пиленце?
Съдията извади шепа грошове от ръкава си и ги тикна в дланта на бабичката.
— Ще взема високата — отсече той. — Но първо искам малко да си поговорим. Много съм капризен.
— Ваша работа, за тез пари прави с нея каквото иска. И без туй разходи много, приходи хич.
Съдията кимна на жената да го последва вътре в павилиона. Седнаха на малка масичка и той поръча на келнера, който ги изгледа с презрителна усмивка, пълен чайник, сушени пъпешови семки и курабии.
— И за какво е всичко това, какво целите? — недоверчиво попита жената.
— Просто ми се иска да си поговоря на родния си език, за разтуха. Кажи ми как се озова толкова на юг?
— Не е интересно — намусено отвърна тя.
— Нека сам да преценя. Изпий си чая.
Тя засърба жадно, изяде няколко курабии и започна с погаснал глас:
— Бях глупава, а и нямах късмет. Преди десет години си загубих ума по един пътуващ търговец на коприна от Кянсу, който често се хранеше на сергията за юфка на баща ми. Избягах с него и няколко години всичко течеше по мед и масло. Харесваше ми да пътувам из страната, а и той се отнасяше добре с мен. Но когато работата му го доведе тук, в Кантон, вече бях бременна. Той си хареса някакво местно девойче и искаше да се отърве от мен. Но не е лесно да се продаде тук жена от Севера, и то такава, каквато нищо не умее. Големите кораби на цветята наемат само кантонски момичета или ако са северни, трябва наистина да ги бива и в пеенето, и в танците. Така че ме даде почти за нищо на танка.
— Танка? Какво е това? — учудено запита съдията. Тя побърза да налапа още една курабия и изфъфли с пълна уста:
— Наричат ги и водните хора, много странен народ. Кантонците ги презират. Казват, че били потомци на диваците, които населявали тези земи преди хиляди години, преди ние китайците да дойдем толкова на юг. Задължени са да живеят в лодките си, закотвени близо до митницата. Там се раждат, там се любят, там умират. Не им е разрешено да се заселват на сушата или да се женят за китайци.
Съдията Ди кимна. Беше си припомнил, че танка са отхвърлени от обществото парини, подчинени на сурови ограничителни закони.
— Бях принудена да работя на техните плаващи бардаци — продължи жената вече съвсем спокойно. — Тия проклетници говорят някакъв много особен език, кряскат като маймуни. Трябва да ги чуете… А жените им непрекъснато бъркат някакви билки и отрови. Всичките на мен си изливаха омразата към китайците. За храна получавах само огризки, обличах се в мръсни дрехи. Клиентите бяха главно чуждестранни моряци, тъй като тях, естествено, не ги допускат в китайските публични домове. Можете да си представите какъв беше животът ми — тя изкриви устни в презрителна усмивка и налапа още една курабийка. — Мъжете танка се страхуват от собствените си жени, защото половината от тях са вещици, но към мен се отнасяха като към най-долна робиня. На техните пиянски оргии трябваше да танцувам съвсем гола по цели часове и всеки път, когато исках да си отдъхна, ми насиняваха задника. А жените им непрекъснато ме ругаеха и крещяха, че всички китайки били пачаври и че китайските мъже предпочитали жените танка. Най-голямата им хвалба и гордост бе, че преди осемдесет години висш китайски сановник тайно се оженил за жена от племето танка и че техният син станал прочут воин, който се обръщал към императора с „чичо“. Вие можете ли да си представите такова нещо? Но беше истинско облекчение, когато ме продадоха в един градски бардак… естествено, не от висока класа, но все пак китайски. Там работих последните пет години. Не че се оплаквам… Изживях три щастливи години, а колко жени могат и с това да се похвалят?
Съдията Ди реши, че след като бе спечелил доверието й, можеше да засегне въпроса, заради който я беше наел.
— Слушай — каза той, — аз съм в доста затруднено положение. Трябваше да се срещна с един приятел от Севера преди няколко дни. Но се забавих по реката и пристигнах едва днес следобед. Не зная къде да го намеря, но мисля, че трябва да се навърта някъде наблизо, понеже ми беше определил среща при храма. Ако не е напуснал града, трябва да е тук наоколо. Понеже твоята работа те принуждава да се взираш в мъжете, които минават, може и да си го забелязала. Висок хубав мъж, около трийсетгодишен, изглежда високомерен. С малки мустачки, без брада и бакенбарди.
— Закъснели сте точно с един ден — каза тя. — Беше тук снощи, почти по това време. Разхождаше се наоколо, сякаш търсеше някого…
— Говори ли с него?
— Винаги обръщам внимание на мъжете от Севера. А той беше хубав мъж, точно както казвате, макар и облечен бедничко. Все пак се приближих до него. Можеше да ме има за половин цена. Но къде ти такъв късмет! Той тръгна към храма, без дори да ме погледне. Много надменен мъж! Вие сте съвсем различен, приятен сте. Сигурна съм, че веднага щом…
— Днес виждала ли си го? — прекъсна я съдията.
— Не, не съм. Затова ви казах, че сте закъснели. Добре, вие, така или иначе, платихте за мен. Нека сега да отидем в моята къща, а? Мога да ви изпълня някои от онези танци на танка, ако харесвате такива развлечения.
— Не, не сега. Ще отида да се огледам за приятеля си в храма. Кажете ми името и адреса си, може би ще ви посетя по-късно. Ето, ще ви платя предварително.
Тя се усмихна щастливо и му каза името и адреса си. Съдията Ди отиде до тезгяха, взе от келнера четка за писане и записа всичко на лист хартия. После плати сметката, сбогува се с жената и се отправи към храма. Докато слизаше по мраморните стъпала, се появи Тао Ган.
— Огледах набързо, господарю — смръщено каза той. — Не забелязах мъж, който да отговаря на описанието на цензора.
— Идвал е тук миналата нощ — каза съдията. — Явно преоблечен, точно както агентът ги е видял с доктор Су. Да хвърлим едно око вътре — очите му се спряха на представителната носилка, положена в подножието на стълбището, с пет-шест спретнати униформени носачи, наклякали около нея. — Изглежда, някой важен гост е на посещение в храма.
— Това е господин Лян Фу. Един монах ми каза, че редовно идвал тук, за да поиграе шах с настоятеля. Налетях на господин Лян в коридора и се опитах да мина незабелязано, обаче той явно има набито око. Веднага ме позна и ме попита може ли да ми помогне по някакъв начин. Казах му, че просто разглеждам храма.
— Ясно. Ще трябва да си отваряме очите на четири, Тао Ган. Тъй като цензорът очевидно е стигнал дотук в тайното си разследване, не бива да го проваляме, разпитвайки открито наляво и надясно — после
