Забранена зона

„Знам“ — написа Карсън. — „Обещавам да направя всичко възможно.“

Това е само началото, Гай. Да направиш всичко възможно, е само началото. Искам резултати. Претърпяхме неуспех, но неуспехът е нормално нещо в науката. Надявам се да се справиш. Имаше почти цяла седмица за размисъл. Надявам се да са ти хрумнали нови идеи.

„Ще повторим изследванията, ще потърсим пропуски. Освен това ще повторим картирането на гена, за всеки случай.“

Много добре, само побързай. Искам да изпробваш и още нещо. Знаеш ли, научих нещо много важно от този неуспех. В момента пред мен са резултатите от аутопсията на Брандън-Смит. Доктор Грейди е свършил отлична работа. По някаква причина щамът, който ти създаде, е много по-силно заразен от изходния. Убива болния изключително бързо, броени часове след появата на антитела в кръвта. Искам да разбера защо. Преди кремацията запазихме култура от вирусния щам, скоро ще ти я донесат. Нарекохме новия щам _x-flu II. Искам да направиш пълни изследвания на този вирус. Искам да знам как действа. Вместо да го неутрализираш, ти си го направил по-опасен._

„Не разбирам…“

Боже мили! Гай, ако разбереш какво го прави толкова смъртоносен, може би то ще ти подскаже как да го ОБЕЗВРЕДИШ. Малко съм изненадан, че не си се сетил сам. Хайде, хващай се за работа.

Прозорецът за разговор на екрана се затвори. Карсън се облегна назад, издиша бавно. Теоретически това беше възможно, но мисълта да работи с вируса, убил Брандън-Смит, го ужасяваше.

Сякаш напук на него на вратата се появи един лаборант. Носеше метална табличка с пластмасови панички. Всяка от тях бе означена със символа за особено опасен микроорганизъм, на капаците пишеше: x-flu II.

— Подарък за Гай Карсън — обяви със зловеща усмивка лаборантът.

Следобедните слънчеви лъчи проникваха през гледащите на запад прозорци и изпълваха кабинета на Сингър със златиста светлина. Най седеше на дивана и съзерцаваше безмълвно камината; директорът стоеше до бюрото си с гръб към стаята, загледан в простора на пустинята.

На вратата се появи крехък силует с надуто до пръсване куфарче. Новодошлият се изкашля леко.

— Заповядайте — покани го Сингър.

Тийс влезе, кимна за поздрав на двамата мъже. Оредялата му светлоруса коса едва покриваше болезнено зачервеното му теме, изгорелият му нос вече се белеше. Той се усмихна смутено, сякаш съзнаваше, че изглежда не на място в този суров климатичен пояс.

— Настанявайте се.

Сингър махна разсеяно към кабинета.

Въпреки че имаше предостатъчно незаети кресла, Тийс се насочи веднага към дивана и седна до Най. Началникът на охраната настръхна, премести се в самия край на меката мебел.

— Да започваме — заговори Сингър. — Не обичам да закъснявам за вечерното си питие.

Тийс, който вече се бореше с ключалката на куфарчето си, вдигна поглед и се усмихна за кратко. Извади малък касетофон и го постави внимателно на масата пред себе си.

— Няма да ви отнемам много време — успокои го той. В същото време Най извади своя касетофон и го постави до този на инспектора.

— Много добре — похвали го Тийс. — Винаги е хубаво да имаш копие от разговора на касета, нали, господин Най?

— Да — тросна се охранителят.

— О! — изненада се Тийс, сякаш досега не беше чувал Най да говори. — Англичанин ли сте?

Най бавно се обърна към него:

— Да, по произход.

— И аз. Баща ми, сър Уилбърфорс Тийс беше барон на имението Тийсуд Хол в Пенинз. Големият ми брат наследи титлата и парите, а на мен ми връчиха билет за Америка. Чували ли сте за него? Тийсуд Хол имам предвид.

— Не.

— Наистина ли? — Тийс вдигна вежди. — Много хубаво кътче. Намира се сред Хамстърлийския лес, но е много близо до Къмбрия. Прекрасно е, особено в този сезон. Езерата Грасмиър, Траутбек… Уиндърмиър.

Атмосферата в стаята изведнъж стана по-напрегната. Най погледна гневно усмихнатото лице на Тийс:

— Господин Тийс, предлагам да пропуснем общите приказки и да говорим по същество.

— Ама, господин Най, та ние вече говорим по същество! Както научих, навремето вие сте били началник на службата за охрана на ядрената база „Уиндърмиър“. Към края на седемдесетте, доколкото си спомням. Тогава се е случило онова ужасно нещастие. — Той поклати тъжно глава. — Все забравям, шестнайсет жертви ли бяха, или шейсет… Както и да е, преди да ви назначат в „Джиндайн“ не сте могли да си намерите работа в тази област в продължение на цели десет години. Прав ли съм? Работили сте за някаква петролна компания в Близкия изток. Подробностите около това назначение за съжаление са доста неясни. — Той почеса с нокът обеления си нос.

— Това няма нищо общо с настоящата проверка — възрази Най.

— Да, но има много общо с доверието, което ви има Брент Скоупс. А това доверие, от своя страна, има общо с проверката.

— Това е смешно. Ще подам оплакване от поведението ви пред по-висока инстанция.

— Какво поведение? — усмихна леко Тийс. След това, без да дочака отговор, добави: — И каква по- висока инстанция?

Най го изгледа гневно и заговори привидно спокойно:

— Стига сте остроумничили. Много добре знаете какво стана в „Уиндърмиър“. Няма нужда да задавате повече въпроси на тази тема.

— Чакайте малко — намеси се Сингър с престорена загриженост. — Господин Най, недейте…

Тийс вдигна ръка:

— Съжалявам. Господин Най е прав. Аз наистина знам всичко за „Уиндърмиър“. Искам просто да сверя фактите. В тези доклади… — Той извади дебела купчина книжа от куфарчето си. — … винаги има толкова неточности. Пишат ги държавни чиновници, а човек никога не знае какво може да се роди в главата на един чиновник, нали, господин Най? Реших, че може би ще се възползвате от възможността да изгладите някои недоразумения.

Най запази гробно мълчание.

Тийс вдигна рамене и извади голям жълт плик.

— Много добре, господин Най. Да продължим нататък тогава. Бихте ли ми разказали със свои думи какво се случи в деня на нещастието.

Най се изкашля:

— В пет и половина получих сигнал за тревога втора степен в района със степен на биологична защита — пет.

— Много числа. Какво означават?

— Имаше нарушение в изолацията. Нечий предпазен костюм се беше пробил.

— И кой подаде сигнала?

— Карсън. Доктор Гай Карсън. Подаде го по общата система за оповестяване.

— Разбирам. Какво стана после?

— Незабавно слязох в станцията на охраната, оцених сериозността на проблема и поех ръководството на комплекса до отстраняването му.

— Наистина ли? Без да уведомите доктор Сингър?

— Такива са правилата.

— И, доктор Сингър, след като научихте, че господин Най е поел командването, вие, разбира се, с радост се съгласихте, така ли?

— Разбира се.

— Доктор Сингър — продължи малко по-остро Тийс, — прекарах този следобед в гледане на