Забранена зона

видеозаписите от деня на аварията. Изслушах повечето разговори, които са се провели. Бихте ли помислили пак?

Последва кратко мълчание.

— Е — отвърна след малко Сингър, — всъщност не бях много доволен от това. Но в крайна сметка се съгласих.

— Господин Най — продължи Тийс, — твърдите, че поемането на командването от вас е било в съгласие с правилата за безопасност. Доколкото ми е известно обаче, вие имате това право само ако според вас директорът не може да се справи адекватно със ситуацията.

— Така е.

— Значи, вие сте сметнали, че директорът няма да се справи адекватно с положението.

Последва дълго мълчание.

— Да — отвърна накрая Най.

— Това е абсурдно! — избухна Сингър. — Нямаше нужда да го прави. Аз владеех напълно ситуацията.

Най запази мълчание, лицето му беше напълно безизразно.

— И така — продължи спокойно Тийс, — от това мога ли да си извадя заключението, че сте сметнали, че доктор Сингър е неспособен да овладее аварията?

Този път Най отговори, без да се замисля:

— Доктор Сингър си позволява да поддържа твърде близки приятелски отношения с подчинените си. Той е учен, но е склонен към излишни емоции и не издържа на стресови ситуации. Ако командването беше останало в негови ръце, изходът можеше да бъде съвсем различен.

Сингър подскочи:

— Какво лошо има в приятелските отношения? Господин Тийс, дори от толкова кратко общуване би трябвало да сте си извадили извод с какъв човек имате работа. Той е мегаломан. Никой не го харесва. Изчезва някъде в пустинята буквално всяка събота и неделя. Всички се чудят защо Скоупс още го търпи.

— О! Разбирам.

С усмивка на уста Тийс запрелиства документите си. В стаята настъпи неловко мълчание. Сингър обърна гръб на Най и се върна при прозореца. Тийс извади химикалка от джоба си и надраска някакви бележки. После я размаха пред очите на Най:

— Разбирам, че тези неща са пълно табу тук. Добре, че правя изключение. Мразя компютрите.

Върна внимателно химикалката на мястото й.

— И така, доктор Сингър — продължи той, — да поговорим за вируса, с който работите — x- flu. Данните, които получих, са доста оскъдни. Какво го прави толкова смъртоносен?

— Ако знаехме, щяхме да вземем съответни мерки.

— Какви мерки?

— Да го направим по-безопасен, разбира се.

— Защо изобщо работите с такъв ужасен вирус?

Сингър се обърна към него:

— Не сме имали такова намерение, повярвайте. Заразността на x-flu е неочакван страничен ефект от метода ни за генна терапия. Вирусът постоянно се изменя. Ако успеем да го стабилизираме, той вече няма да представлява опасност. Нещастието с Розалинд се случи, защото тя се зарази с вирус точно в този начален стадий.

— Розалинд Брандън-Смит — повтори бавно Тийс. — Не сме особено доволни от начина, по който е проведена аутопсията й.

— Следвахме стандартната процедура — намеси се Най. — Аутопсията се извърши в лабораторията от ниво на защита 5 при съответните мерки за сигурност. След това тялото беше кремирано, а лабораториите — обеззаразени.

— Не това ме тревожи, а лаконичността на доклада от аутопсията. Много е кратък, което ме навежда на няколко въпроса. Доколкото разбирам, мозъкът на Брандън-Смит буквално е експлодирал. Въпреки това тя е била заключена в изолатор далеч от всякаква медицинска помощ.

— Не бяхме сигурни, че се е заразила — обясни Сингър.

— Как е възможно? Била е одраскана от инфектирано шимпанзе. Не може да не е имала антитела срещу вируса.

— Нямаше. Явно периодът от появата на антитела до смъртта е твърде кратък.

Тийс се намръщи:

— Обезпокоително кратък, бих казал.

— Не забравяйте, че това е първият човек, който се разболява от тази болест. И надявам се, последният. Този щам на x-flu е особено заразен. Докато получим резултатите от кръвната проба, тя вече бе мъртва.

— Кръв. Още една странност на доклада. Очевидно преди смъртта тя е получила сериозен вътрешен кръвоизлив. — Тийс погледна папката си и заби пръст в един абзац: — Вижте. Вътрешните й органи буквално са плували в кръв. Разрушаване на капилярите, предполагам.

— Без съмнение, това е следствие от инфекцията с x-flu — обясни Сингър. — Не е нещо ново. Получава се и при ебола.

— Да, ама според доклада при шимпанзетата такива симптоми не се наблюдават.

— Очевидно болестта протича различно при хора. Нищо чудно.

— Може би сте прав… — Тийс прелисти на следващата страница — … но това не е единственото странно в доклада. В мозъка например са установени високи нива на невромедиатори. По-точно, допамин и серотонин.

Сингър разпери ръце:

— Това също са симптоми на x-flu. Очаквах ги.

Тийс затвори папката:

— Но при шимпанзетата не се наблюдават.

Сингър въздъхна:

— Господин Тийс, накъде биете? Всички знаем колко е опасен вирусът. Усилията ни са насочени към обезвреждането му. Един учен, Гай Карсън, се занимава само с това.

— Карсън. А, да. Онзи, който е дошъл на мястото на Франклин Бърт. Горкият господин Бърт, сега прекарва дните си в психиатричната клиника във Федъруд Парк. — Тийс се наведе напред и понижи глас: — Е, това вече е странно, докторе. Говорих с Дейвид Фоси, лекуващия лекар на Франклин Бърт. Капилярите на Бърт също не са от най-здравите. А нивата на серотонина и допамина в мозъка му също са значително повишени.

Сингър застина:

— Боже мили.

Загледа се в далечината, сякаш пресмяташе нещо. Тийс вдигна пръст:

— Но! Бърт няма антитела срещу x-flu и откакто е напуснал „Маунт Драгън“ са минали няколко седмици. Така че със сигурност не е заразен.

Напрежението в стаята видимо спадна.

— Сигурно е съвпадение — предположи Най.

— Съмнявам се. Работите ли и с други смъртоносни вируси?

Сингър поклати глава:

— Имаме замразени култури: марбургска треска, ебола, ласа; но никой от тези вируси не предизвиква душевно разстройство.

— Така е. Нямате ли нещо друго?

— Твърдо не.

Тийс се обърна към началника на охраната:

— Какво точно се случи с доктор Бърт?

— Доктор Сингър препоръча да бъде сменен — отвърна просто той.

— Доктор Сингър ли?