Забранена зона

„Очевидно не достатъчно сигурна.“

Това беше случайно недоглеждане.

„Повечето нещастни случаи се получават така.“

Работим върху продукт, който ще допринесе неизмеримо много за добруването на човечеството, ще спасява милиони животи всяка година. Не ме убеждавайте, че това, което правим, е лошо.

„Гай, вярвам ти. Защо тогава се занимавате с такъв смъртоносен вирус?“

Вижте, това е целият проблем, опитваме се да го дезактивираме, да го направим безопасен. Махайте се сега от компютъра ми.

„Чакай. Какво е това медицинско чудо, за което говориш?“

Нямам право да издавам.

„Отговори поне на един въпрос. Този вирус променя ли генома на половите клетки, или само на соматичните?“

На половите.

„Знаех си. Гай, наистина ли смяташ за правилно да се променя човешкия геном?“

Ако това ще бъде в полза на човечеството, защо не? Ако това ще ни помогне да унищожим едно смъртоносно заболяване веднъж завинаги, кое е неморалното?

„Каква болест?“

Не ви влиза в работата.

„Разбирам. Използвате вируса, за да вкарате нов ген. Този вирус много ли е смъртоносен? Може ли да заличи човешкия вид от лицето на Земята? Отговори ми на този въпрос, и се махам.“

Не знам. Епидемиологията му при хора е неясна, но при шимпанзета показва 100% смъртност. Взимаме много строги предпазни мерки. Особено сега.

„По въздуха ли се пренася?“

Да.

„Инкубационен период?“

От един ден до една седмица, зависи от щама.

„Период между първите симптоми и настъпването на смъртта?“

Не може да се предскаже точно. От няколко минути до няколко часа.

„Няколко минути? Мили Боже. Как настъпва смъртта?“

Отговорих на достатъчно въпроси.

„Как настъпва смъртта?“

Бързо натрупване на цереброспинална течност, което води до оток и кръвоизливи в мозъка.

„Този вирус наистина може да предизвика края на света. Как се казва?“

Стига, Левин. Достатъчно. Махайте се от компютъра ми и не ме търсете повече.

„В къщичката на ъгъла на Чърч и Сикамор сакатата ръка бавно натисна няколко клавиша. Връзката прекъсна и пиратската програма се изтегли от мрежата на «Джиндайн». На екрана се появи гневната реакция на Левин:“

„По дяволите! Мим, трябва ми още време.“

Единственият пръст на инвалида започна да пише отговор:

„По-кротко, професоре. Нетърпението ти ще те погуби. Сега да се заемем с другата част от работата. Приготви компютъра си, ще ти пратя едно много интересно файлче. Както виждаш, успях да ти намеря исканата информация. Не съм се и съмнявал в успеха си. Беше доста голямо предизвикателство, ще се изненадаш, ако научиш телефонната сметка, която навъртях. Някоя си госпожа Хариет Смайт от Нортфилд, Минесота, бая ще се разтревожи, като разбере колко междущатски разговора е провела.“

Пръстът натисна още няколко клавиша и изчака файлът да се прехвърли. Двата екрана изгаснаха. За една минута единственият звук в стаята идваше от лекото бръмчене на вентилаторите и свиренето на самотен щурец навън. Неочаквано дребният инвалид избухна в приглушен смях, очуканата инвалидна количка се разклати и заскърца заплашително.

Главният готвач на „Маунт Драгън“, италианец на име Ричолини, винаги сервираше главното блюдо лично, за да приеме комплиментите по повод кулинарните му умения. В резултат на това обслужването беше мъчително бавно. Карсън седеше на една маса в средата на стола заедно с Харпър и Вандеруогън, измъчваше го непоносимо главоболие. Въпреки натиска от страна на Скоупс той не беше свършил почти нищо през деня. Цялото му съзнание бе заето от посланието на Левин. Умът му не го побираше как е успял професорът да проникне в компютърната система на „Джиндайн“ и защо е избрал точно него. „Поне никой не ни хвана“ — мислеше си той. — „Засега.“

Дребничкият италианец остави чиниите на масата им, отстъпи и зачака. Карсън погледна подозрително блюдото. В менюто пишеше „сладкохлебчета“7, но това, което им сервираха, изобщо не приличаше на хляб. По-скоро на някакъв мистериозен животински орган.

— Великолепно! — възкликна Харпър. — Истински шедьовър!

Италианецът бързо се поклони, лицето му се топеше от удоволствие.

Вандеруогън седеше мълчаливо и търкаше разсеяно вилицата си със салфетка.

— Какво точно е това? — поинтересува се Карсън.

— Animella con marsala е fungi — отвърна главният готвач. — Сладкохлебчета с вино и гъби.

— Сладки хлебчета ли?

По лицето на италианеца се изписа озадачено изражение:

— Не се казват така на английски? Сладкохлебчета?

— Искам да разбера просто коя част от кравата…

Харпър го удари по гърба:

— Някои неща по-добре да си останат загадка, приятелю.

Италианецът се усмихна смутено и се върна в кухнята.

— Трябва да мият тези съдове по-добре — изсумтя Вандеруогън.

Потърка чашата си, вдигна я на светлината, после пак я потърка.

Харпър хвърли поглед към другия край на залата, където Тийс се хранеше сам на една маса. С префинените си маниери той бе истинско олицетворение на педантичността.

— Разговаря ли вече с теб? — прошепна Харпър.

— Не. А с теб?

— Тази сутрин ме разпъва на кръст.

Вандеруогън прояви внезапен интерес към разговора:

— Какво те пита?

— Няколко лукави въпросчета за нещастния случай. Да не се подлъжете по външния му вид. Този човек е хитър като стадо лисици.

— Лукави въпросчета — повтори Вандеруогън. Вдигна отново ножа си и започна да го търка за втори път. Остави го и внимателно се взря във вилицата си.

— Защо поне веднъж не ни сервират най-обикновена пържола? — възмути се Карсън. — Никога не знам какво поглъщам.

— Така се запознаваме с чуждоземната кухня. Харпър разряза едно „сладкохлебче“ и налапа порядъчно голямо парче. — Великолепно — заяви с пълна уста.

Карсън отхапа плахо едно късче от своята порция:

— Я, не било толкова лошо. Само дето не са сладки. Май в рекламата няма нищо вярно.

— Това е панкреас — обясни Харпър.

Карсън остави вилицата си:

— Много благодаря.

— Какви лукави въпросчета? — попита Вандеруогън.

— Не мога да издавам.