Харпър намигна на Карсън.
Вандеруогън се обърна и го изгледа изпитателно:
— Сигурно за мен.
— Не, не за теб, Андрю. Е, може би един-два. Ти беше, така да се изразя, в периферията на разговора ни.
Вандеруогън избута недокоснатото си ястие встрани, без да каже нищо.
Карсън се втренчи в своята порция:
— И това е от панкреас на
Харпър лапна още едно парче:
— Кой го е грижа? Този Ричолини може да сготви всичко. Какво се мръщиш, Гай, като дете не си ли ял знаменитите прерийни стриди8?
— Никога не съм и помирисвал. С това гощавахме само чужденци.
— Ако дясното ти око те съблазнява… — измърмори Вандеруогън.
Другите двама го погледнаха озадачено.
— Да не ставаш религиозен? — попита Харпър.
— Да. Извади го и хвърли го.
Тримата замълчаха.
— Добре ли си, Андрю? — попита след малко Карсън.
— О, да.
— Помните ли лекциите по анатомия? — намеси се Харпър. — Лангерхансовите островчета?
— Млъквай — сряза го Карсън.
— Лангерхансовите островчета — упорстваше Харпър. — Тези струпвания от жлезисти клетки в панкреаса, които отделят хормони. Чудя се дали могат да се видят с невъоръжено око.
Вандеруогън погледна в чинията си, после внимателно вдигна ножа и разряза едно от „сладкохлебчетата“. Взе парче от органа с пръсти, огледа внимателно разреза, после го пусна отвисоко в чинията, изпръсквайки покривката със сос и парчета гъби. След това намокри салфетката си, сгъна я и внимателно избърса ръцете си.
— Не — заяви.
— Какво не?
— Не се виждат.
Харпър се изкикоти:
— Ако Ричолини ни види как се подиграваме с произведението му, следващия път ще ни отрови.
— Какво? — стресна се Вандеруогън.
— Шегувам се. Спокойно.
— Не на теб — сряза го Вандеруогън. — Говоря с него.
И тримата замълчаха.
— Да, сър, ще го направя! — изкрещя внезапно Вандеруогън.
Веднага вниманието на всички се насочи към него. Той се изправи рязко, събаряйки стола си. Държеше ръцете си изпънати, в едната стискаше ножа, в другата — вилицата. Вдигна бавно вилицата към лицето си. Движенията му бяха премерени. Изглеждаше, сякаш смята да лапне празния прибор.
— Андрю, добре ли си? — попита Харпър с объркана усмивка. — Какво те прихваща?
Вандеруогън вдигна вилицата още няколко сантиметра.
— Стига, за Бога. Сядай веднага.
Вилицата се вдигна още, леко затрепери.
Карсън изведнъж осъзна какво е решил колегата му, но твърде късно. Без да мигне, Вандеруогън допря зъбите на вилицата до роговицата на едното си око. Натисна бавно, сякаш му доставяше удоволствие. За секунда, с ужасяваща яснота, Карсън забеляза как роговицата поддава под металните зъби; след това се чу леко изпукване, като от спукано гроздово зърно и върху масата пръсна прозрачна течност. Карсън се пресегна и дръпна ръката му, вилицата излезе от окото и падна на пода. Вандеруогън запищя пронизително.
Харпър скочи към него, но Вандеруогън замахна с ножа. Харпър падна на стола си, по гърдите му потече червена струйка. Вандеруогън вдигна отново ножа. Карсън замахна с юмрук към корема му. Вандеруогън обаче очакваше удара и отскочи назад. В следващия момент Карсън усети зашеметяващ удар по главата. Изруга наум, че е подценил противника. Когато зрението му се избистри, Вандеруогън тъкмо замахваше с ножа. Карсън му нанесе силен удар в слепоочието. Главата на Вандеруогън издрънча на пода. Карсън сграбчи ръката, която държеше ножа и я изви, успя да му отнеме оръжието. Вандеруогън се изви назад, закрещя неистово, от окото му продължаваше да пръска течност. Карсън му нанесе къс, премерен удар по брадичката. Вандеруогън политна на една страна и замря.
Карсън се отдръпна внимателно назад. Едва сега чу оглушителната врява около себе си. Ръката му започна да пулсира. Останалите учени се бяха събрали в кръг около тях.
— Лекарят всеки момент ще дойде — каза някой.
Карсън погледна Харпър, който притискаше една кървава салфетка към гърдите си.
— Добре съм — прошепна той.
Някой постави ръка на рамото на Карсън и пред очите му се появи слабото, обелено лице на Тийс. Инспекторът коленичи до Вандеруогън.
— Андрю?
Вандеруогън завъртя здравото си око и го погледна.
— Защо го направи? — попита съчувствено Тийс.
— Кое?
Тийс стисна устни.
— Няма значение — прошепна.
— Все ми говореше…
— Разбирам.
— Да го извадя…
— Кой те накара да го извадиш?
— Изкарайте ме оттук! — закрещя внезапно Вандеруогън.
— Точно това смятаме да направим — чу се гласът на Майк Мар.
Той си проправи път сред учените, изблъска Тийс. Двама санитари сложиха Вандеруогън на носилка. Инспекторът ги последва към вратата, приведен над носилката.
— Кой? — настояваше. — Кой те накара?
Лекарят обаче вече бе инжектирал нещо в ръката на Вандеруогън и здравото око на учения се затвори под действието на силното успокоително средство.
Зелената стая на студиото изобщо не беше зелена, а бледожълта. Покрай стената бяха наредени диван и няколко меки кресла, в средата, върху издраскана масичка „Баухаус“ бяха натрупани стари броеве на „Пипъл“, „Нюзуик“ и „Економист“. В единия край на масичката имаше кана с прясно кафе, пластмасови чашки и купчина сметанки и пакетчета захар.
Левин реши да не рискува с кафето. Той се размърда нервно на дивана и пак се огледа. Освен него и Тони Уилър, консултантката по връзките с обществеността, в стаята имаше само още един човек, блед мъж с намачкан кариран костюм. Той усети, че Левин го наблюдава и вдигна поглед, после отмести очи и избърса потното си чело с копринена кърпичка. Стискаше една книга: „Смелостта, да бъдем различни“ от Барълд Лейтън.
Тони шепнеше нещо в ухото на Левин и той опита да съсредоточи вниманието си върху думите й.
— … грешка — казваше тя. — Не биваше да идваме, много добре го знаеш. Не си за такива дискусии.
Левин въздъхна:
— Вече съм участвал в такова предаване. Господин Санчес се интересува от дейността ни.
— Санчес се интересува само от едно: от скандали. Слушай, защо изобщо си ме назначил, като не слушаш съветите ми? Трябва да затвърдим имиджа ти, да те представим като уравновесен, достоен човек.
