Забранена зона

— Беше възбуден, нервен — обясни директорът. Подвоуми се. — Бяхме приятели. Той беше много чувствителен човек, изключително мил и отзивчив. Макар че не говореше за това, мисля, че жена му много му липсваше. Тук стресът е голям… Човек трябва да е особено издръжлив, а той не беше. Не издържа. Когато започнах да забелязвам елементи на параноя, препоръчах да го пратят в Централната болница на Албукерк за изследвания.

— Не е издържал на стреса, значи. Извинете, докторе, но състоянието, което описахте, не ми прилича на обикновена депресия. — Тийс погледна в отвореното си куфарче. — Доколкото съм запознат, доктор Бърт се е дипломирал в института „Джон Хопкинс“ за половината от предвиденото време.

— Да… той беше… блестящ ум.

— След това според материалите, които имам, доктор Бърт е работил в спешното отделение на харлемската болница „Миър“, на Източна 155-та улица номер 944. Ходили ли сте някога в този квартал?

— Не.

— Полицаите наричат жителите му „пластмасови чашки“. Това красноречиво говори за стойността на човешкия живот в тази джунгла. Доктор Бърт е работил на смени, известни сред стажантите като „трийсет и шест часова специална“. Трийсет и шест часа работа, дванайсет почивка, после пак трийсет и шест часа дежурство. Всеки ден — и така три месеца.

— Не знаех — призна Сингър. — Не сме разговаряли много за миналото му.

— След това, през първите си две години като практикуващ лекар, доктор Бърт написва четиристотин страници монография: „Метастази“. Отличен труд. През същото време е водил тежко дело за развод с първата си жена.

След неколкосекундна пауза Тийс заговори по-високо:

— И искате да ми кажете, че този човек не издържа на психическо натоварване?

Той избухна в кратък смях, но лицето му остана сериозно. Никой от събеседниците му не проговори. След малко инспекторът се изправи:

— Е, господа, не смятам повече да ви задържам. — Прибра касетофона и папката в куфарчето си. — Разбира се, след като се срещна с останалите служители, пак ще поговорим. — Той почеса обеления си нос, усмихна се глуповато: — Някои почерняват, други изгарят. Аз съм от изгарящите.

Над бялата дървена къща на ъгъла на Чърч Стрийт и Сикамор Терас в кливландското предградие Ривърпойнт се спусна нощ. Лек майски бриз зашумя в листата на дърветата, в далечината залая куче, самотната сирена на влак проехтя в тайнствения тих квартал.

Светлината, която се процеждаше през пердетата на сводестия прозорец на втория етаж, не беше жълта като на останалите къщи, а студена, синкава като от телевизионен екран. Ако човек спре под отворения прозорец, можеше да чуе леко пиукане и тихото чукане по компютърни клавиши. По пустата улица обаче не минаваше никой.

В стаята седеше дребен мъж. Стената зад гърба му бе гола, само с една безлична дървена врата; покрай останалите имаше метални рафтове. По рафтовете бяха наредени множество електронни апарати, свързани един с друг. Сред тях имаше монитори, дискови устройства и многобройни приспособления, лукс за много разузнавателни служби на по-малки държави: устройства за проникване в компютърни мрежи, за четене на чужди факсове, за предаване на образи към далечни компютърни монитори, за разгадаване на пароли, за подслушване на клетъчни телефони. В стаята се носеше лека миризма на нагрети и наелектризирани проводници. Между рафтовете като големи змии се проточваха дебели кабели.

Дребният мъж се размърда, инвалидната количка, в която седеше, изскърца недоволно. Той вдигна осакатената си ръка към специално пригодената клавиатура, прикрепена отстрани на инвалидната количка и с единствения си пръст започна да натиска клавишите. Чу се тихо бръмчене на модем, върху един монитор премина редица букви, появи се прозорец за въвеждане на парола.

Пръстът се премести към ред големи цветни копчета и натисна едно.

В стаята настъпи тишина. Инвалидът в количката не одобряваше простите начини за проникване в компютърни мрежи чрез брутално насилване на системата и прости математически алгоритми. Програмата му влизаше през различните защитни нива на фирмите с общия поток на информацията, заобикаляйки всички пароли. Изведнъж екранът отново просветна и през него потекоха низове от букви. Осакатената ръка се вдигна отново и занатиска различни клавиши, първо бавно, после малко по-бързо, въвеждайки сложни шестнайсетични кодове. Екранът почервеня и на него се появиха думите „Компютърна система «Джиндайн» — Поддръжка“ заедно с компютърно меню.

За пореден път беше проникнал в крепостта „Джиндайн“.

Обезобразената ръка се вдигна за трети път, за да стартира две програми, работещи в комплект. Първата щеше да измени един от файловете на оперативната система, за да вкара втората като безобиден файл по поддръжка на мрежата. Втората, от своя страна, щеше да създаде безопасния канал за връзка с „Маунт Драгън“.

Инвалидът изчака търпеливо програмите да преодолеят защитните механизми на системата. Накрая се чу леко пиукане и на екрана се появиха няколко обикновени съобщения.

Ръката отново посегна към клавиатурата и острото пищене на модем изпълни стаята. Включи се друг монитор и на него бързо се появиха думи, написани от невидима ръка:

Трябваше да се обадиш преди час! Не е лесно да съобразявам всичките си ангажименти с теб.

Обезформеният пръст бързо натрака отговора:

„Обожавам да ме поучаваш, професоре. Толкова си безгрешен. Как го постигаш?“

Много късно стана. Сигурно си е тръгнал.

Пръстът отново занатиска клавишите:

„О, ограничен мозъко! Без съмнение, доктор Карсън си има друг компютър в стаята. Ще успеем да привлечем безценното му внимание там. Само помни основните правила.“

Добре. Хайде.

Пръстът натисна едно копче и друга програма се зае с изпращането на анонимно съобщение до Гай Карсън в „Маунт Драгън“. Имайки предвид реакцията на Карсън при предишната им среща, мимът реши да пропусне обичайната си интродукция — младият учен можеше да изгаси компютъра, ако пак види картинката на жонглиращия със земното кълбо артист. След няколко секунди на екрана се появи послание от Ню Мексико:

Тук е Гай. Кой е?

Пръстът натисна един-единствен цветен клавиш, за да изпрати предварително написаната си реплика по мрежата:

„Как кой? Пак съм аз, мимът. Давам ти професор Левин.“

Натисна друг клавиш, за да свърже и професора в безопасния канал.

Забрави — дойде отговорът на Карсън. — Изчезвай от системата.

„Гай, моля те, тук е Чарлс Левин. Дай ми една минутка. Нека да поговорим.“

Няма начин. Изключвам.

Мимът натисна друг клавиш и на екрана се появи друго предварително записано съобщение:

„Само една скапана минутка, пич! Тук е мимът. Аз владея мрежата. Вкарал съм ти едно вирусче, така че, ако изключиш, ще задействаш алармената система. Гарантирам ти, че това ще ти спечели един доста кратък разговор с любимия ти господин Скоупс. Страхувам се, че единственият начин да се отървеш от мима е да изслушаш добрия професор. Слушай сега, пич. По желание на професорчето уредих начин да се свързваш пряко с него. Ако решиш да си побъбрите, просто изпрати покана за разговор на самия себе си. Точно така, на себе си. Това ще активира комуникационния змей, който съм инсталирал в мрежата и ще те свърже с добрия професор, стига великият му компютър да е включен. Давам думата на професор Левин.“

Ако си мислите, че така ще ме спечелите на ваша страна, Левин, много се лъжете. Застрашавате цялата ми кариера. Не искам да имам нищо общо нито с вас, нито с кръстоносния ви поход.

„Нямам друг избор, Гай. Този вирус е изключително опасен.“

Нашата лаборатория е най-сигурната в света…