Стълб в съпротивата срещу опасната наука. Този цирк е най-неправилното нещо.
— Имам нужда от повече популярност. Хората знаят, че говоря истината. А в последно време имам доста голям напредък. Като чуят това… — Той потупа джоба си. — … ще научат какво означава наистина „опасна наука“.
Госпожица Уилър поклати глава:
— Наблюденията на нашата група показват, че в телевизионните предавания те представят като ексцентрична личност. Последните дела и тази работа с „Джиндайн“ подкопават доверието в теб.
— Доверието ли? Невъзможно. — Левин отново срещна погледа на потящия се мъж в другия край на стаята. — Обзалагам се, че това е самият Барълд Лейтън — прошепна. — Явно е дошъл да представи книгата си. Сигурно за пръв път се явява пред телевизията. „Смелостта да бъдеш различен.“ Тоя ли ще ме учи на смелост?
— Не сменяй темата. Доверието в теб е разклатено. Организацията в Харвард, фондът за Холокоста, те вече не ти носят нужната популярност. Трябва да променим курса, да отстраним вредите, да променим обществените виждания. Чарлс, отново те моля. Не го прави.
На вратата се показа някаква жена:
— Левин, моля.
Левин стана, усмихна се и махна на съветничката си, последва жената към гримьорната. „Да променим курса“ — помисли си той, докато му нанасяха грим за подчертаване контурите на брадичката. Тони Уилър звучеше повече като капитан на подводница, отколкото като специалист по връзките с обществеността. Беше умна, но действаше като политически консултант. Никога нямаше да разбере, че той никога не отстъпва, че винаги приема битките. Освен това той наистина имаше нужда от такова представяне. Пресата почти не беше отразила изказването му за нещастието в Новая Дружина. Мислеха си, че отдавна е отминало и е било твърде далече. „Сами Санчес в седем“ се предаваше от Бостън, но се излъчваше по много станции из цялата страна. Е, не беше „Джералдо“, но бе достатъчно популярно. Той опипа отново двата плика във вътрешния джоб на сакото си. Беше уверен в успеха си. Всичко щеше да мине добре, много добре.
Студио „С“ беше с типичен изглед: обзаведено с имитации на мебели от епохата на кралица Виктория, тъмни тапети и кресла от махагон, заобиколени от ярки прожектори, телевизионни камери и стотици кабели. Левин познаваше добре другите двама събеседници: Финли Скуайърс, питбул в костюм от фармацевтичната индустрия, и активистката от организацията на потребителите, Тереза Кърт. Те вече бяха изложили мненията си, но Левин не се притесняваше от това тяхно малко предимство. Той внимателно прескочи кабелите и излезе пред камерите. Самият Сами Санчес седеше на един въртящ се стол на отсрещния край на кръглата маса, посрещна Левин с жаден поглед. Направи му знак да седне точно когато даваха знак за започването на втория кръг на дискусията.
Когато ги пуснаха в ефир, Санчес представи кратко Левин на другите двама събеседници и двата милиона, според социологическите проучвания, зрители. След това даде думата на Скуайърс. Левин бе гледал как Скуайърс възхвалява постиженията на генното инженерство по телевизора в гримьорната. Обхвана го нетърпение: чувстваше се като боксьор, преди да излезе на ринга.
— Вашето дете страда ли от болестта на Тай-Сакс? — питаше Скуайърс. — Ами от сърповидно-клетъчна анемия? От хемофилия?
Той обърна лице към камерата със загрижено изражение. След това посочи Левин, без да го поглежда:
— Ето, доктор Левин е дошъл, за да отрече правото да лекуваме децата си. Ако постигне целите си, милиони болни хора, които
Той направи пауза и понижи глас:
— Доктор Левин нарича организацията си „Фондация за безопасност в генетиката“. Не се оставяйте да ви заблуди. Това не е никаква фондация. Това е
Сами Санчес се извъртя със стола си, погледна Левин и вдигна вежди:
— Доктор Левин? Вярно ли е? Отричате ли на децата правото да получат такова лечение?
— В никакъв случай — заговори Левин със спокойна усмивка. — Аз по образование съм генетик. Както наскоро обявих публично, аз съм един от създателите на устойчивата към ръжда царевица, макар че доброволно се отказах да се възползвам финансово от това откритие. Доктор Скуайърс представя вижданията ми силно изкривено.
— По образование може би, но не и по душа — продължи Скуайърс. — Генното инженерство дава надежда. Доктор Левин сее отчаяние. Неговият „предпазлив, консервативен подход“ не е нищо друго освен примитивен страх от новото.
Тереза Кърт понечи да каже нещо, но замълча. Левин я погледна спокойно, знаеше, че тя ще застане на страната на победителя, независимо как се развие дискусията.
— Доколкото схващам, доктор Левин призовава просто за по-голяма отговорност от страна на компаниите, занимаващи се с генетични изследвания — намеси се Санчес. — Прав ли съм, докторе?
— Това е само един аспект от решението на проблема — заговори Левин, доволен, че най-после са му дали възможност да изложи становището си. — Освен това имаме нужда от по-строг правителствен контрол върху тези изследвания. В момента в лабораториите безпрепятствено се правят експерименти с човешки гени, с животински и растителни гени, и с
Скуайърс го погледна презрително:
— Повече правителствен контрол. Повече ограничения. Повече бюрокрация. Повече спънки пред свободната инициатива. Точно това не бива да се допуска в тази страна. Доктор Левин е учен. Би трябвало да призовава точно за обратното. Вместо това той продължава да лъже хората, да ги плаши с измислици.
Време беше Левин да разкрие картите си:
— Доктор Скуайърс ме обвинява в лъжа. — Той бръкна в джоба на сакото си. — Нека ви покажа нещо.
Извади яркочервен плик и го поднесе към камерата:
— Като професор микробиолог доктор Скуайърс е напълно независим. Иска само да знае истината.
Левин леко размаха червения плик, надяваше се Тони Уилър да го гледа от зелената стая. Изборът на цвета беше гениално хрумване. Левин знаеше, че камерите в момента са насочени само към плика и че безбройните зрители чакат да го отвори.
— Но какво ще кажете, ако ви съобщя, че в този плик има доказателство, че доктор Скуайърс е получил четвърт милион долара от „Джиндайн“, една от водещите генноинженерни компании в света? Че крие тази сделка и я държи в тайна дори от ръководството на собствения си университет? Това може би ще постави „независимото“ му мнение под въпрос.
Той остави плика пред Скуайърс:
— Отворете го, моля ви, и покажете съдържанието му пред камерата.
Скуайърс погледна плика, явно не усещаше клопката.
— Това е нелепо — промълви накрая и изблъска плика на земята.
Левин не можеше да повярва в собствения си късмет. Обърна се към камерата с триумфираща усмивка:
— Виждате ли? Той знае какво има вътре.
— Това е неколегиално — сопна се Скуайърс.
— Моля, отворете го все пак.
Пликът лежеше на пода и за да го отвори, Скуайърс трябваше да стане и да се наведе. Във всеки случай, мислеше си Левин, времето на Финли Скуайърс беше изтекло. Ако беше отворил плика веднага, щеше да запази доверието в себе си.
