— Извинявайте за рязкото ми държание долу. Тази Камера доста ме изнервя, особено към края на деня.
— Напълно ви разбирам. — Инспекторът почеса обеления си нос, погледна белите постройки наоколо и великолепния залез. — Тук не е зле, стига проклетото слънце да го няма. — Погледна часовника си. — Май не е зле да побързаме, ако искаме да не останем гладни.
— Да — съгласи се неохотно Карсън.
Тийс го погледна:
— Май нямате особено желание.
Карсън вдигна рамене:
— Ще се оправя. Сега просто не съм гладен.
— Нито пък аз. Какво ще кажете за една сауна?
Карсън го изгледа удивено:
—
— Сауна. Да се срещнем там след петнайсет минути.
— Луд ли сте? Това е последното, което…
Карсън замълча. По изражението на Тийс личеше, че това не е покана, а заповед. Карсън присви очи:
— Добре, петнайсет минути.
И се запъти бързо към стаята си.
При проектирането на „Маунт Драгън“ архитектът бе предвидил, че жителите на комплекса ще бъдат като затворници в пустинята. Затова се беше постарал да им осигури колкото се може повече развлечения. Районът за отдих, дълга ниска постройка до жилищния комплекс, бе екипирай по-добре от много големи спортни центрове: с осемстотинметрова писта за бягане, кортове, басейн и зала за бодибилдинг. Архитектът обаче не си беше дал сметка, че повечето учени ще бъдат толкова погълнати от работата си, че изобщо няма да им е до каквито и да било физически натоварвания. Практически единствените, използващи спортния комплекс бяха Карсън, който обичаше да тича вечер, и Майк Мар, който прекарваше часове в залата за вдигане на тежести.
Може би най-невероятното в спортния комплекс бе сауната: напълно обзаведена с облицовка и пейки от кедрово дърво. Тя беше особено популярна в студените пустинни зими, но през лятото никой и не помисляше за нея.
По термометъра отпред личеше, че Тийс вече е вътре. Карсън отвори вратата, лъхна го гореща пара. В мъглата успя да различи бледото тяло на Тийс, седнал в дъното на помещението до купчина нагорещени въглени с бял пешкир около хилавите си бедра. Зачервеното му от изгарянията лице бе в пълен контраст с млечнобялата кожа на останалите части на тялото му. По челото му се стичаше пот и капеше от обеления му нос.
Карсън седна колкото се можеше по-далеч от инспектора, неохотно опря бедрата си в нагорещеното дърво. Едва дишаше.
— Добре, господин Тийс — заговори сърдито той. — Какво искате?
Тийс се усмихна накриво:
— Да можехте само да се видите, доктор Карсън. Как пламенно защитавате справедливата си хуманна кауза. Давайте по-спокойно. Повиках ви тук по много важна причина.
— Целият съм в слух.
Карсън започваше да се облива в пот. Тийс сигурно беше нагласил тази проклетия на седемдесет градуса.
— Искам да обсъдим още нещо — обясни инспекторът. — Имате ли нещо против да пусна още малко пара?
Някой извратен мозък от „Маунт Драгън“ бе заменил нормалното дървено каче в сауната с колба за дестилирана вода. Преди Карсън да успее да възрази, Тийс я вдигна и изсипа около половин литър върху въглените. Веднага от тях се заиздигаха облаци пара, мъглата в стаята се сгъсти още повече.
— Защо, по дяволите, беше нужно да ме домъкнете тук? — беснееше Карсън.
— Господин Карсън, аз нямам нищо против повечето от разговорите, които провеждам, да стават публично достояние — долетя гласът на инспектора от облаците пара. — Всъщност в повечето случаи това дори ми помага. Както разговора ни в лабораторията одеве. Сега обаче искам да поговорим наистина на четири очи.
Карсън най-после разбра. Не беше тайна, че всички разговори по комуникационната уредба на изолационните костюми се подслушват. Очевидно Тийс не искаше никой друг да присъства на разговора им. Но защо не избра кафето или жилищния комплекс? Карсън знаеше отговора: говореше се, че Най подслушва целия комплекс. Тийс очевидно вярваше на слухове. Оставаше само сауната с нечовешката си температура и влажност — единственото сигурно място за поверителни разговори.
А наистина ли беше такова?
— Защо не излязохме просто навън? — попита задъхано Карсън.
Силуетът на Тийс изведнъж изникна от парата. Той се настани до Карсън, поклати глава:
— Изпитвам панически страх от скорпиони. Слушайте сега. Питате се защо извиках тук точно вас. Има две причини. Първо, наблюдавах реакцията ви на записите от нещастния случай с Брандън-Смит. Вие единствен реагирахте адекватно. Такава безпристрастност ще ми е нужна през следващите няколко дни. Затова се срещам с вас последен.
— С всички ли говорихте вече?
— Това е малък комплекс. Научих много неща. Имам и много подозрения, но тепърва ще търся доказателства. — Тийс избърса лице с ръка. — Втората причина е свързана с вашия предшественик.
— Франклин Бърт ли имате предвид? Какво за него?
— В лабораторията споменах, че Андрю Вандеруогън страда от свръхпропускливост на капилярите и повишени нива на серотонина и допамина. Франклин Бърт проявява същите симптоми. А според доклада от аутопсията също и Розалинд Брандън-Смит. И така, имате ли представа защо?
Карсън се замисли. Нямаше логика. Освен… Въпреки непоносимата жега на сауната кръвта му се смрази.
— Възможно ли е да са заразени с нещо?
„Господи — помисли си, — възможно ли е да е някакъв щам на
Тийс избърса ръце в кърпата и се усмихна:
— Къде отиде вярата ви в мерките за сигурност? Успокойте се. Не сте първият, който стига до този извод. И Бърт, и Вандеруогън обаче нямат антитела срещу
— Тогава не мога да го обясня. Много е странно.
— Нали?
Тийс сипа още вода върху въглените.
— Предполагам, че сте изследвали работата на доктор Бърт из основи — продължи инспекторът.
Карсън кимна.
— Значи сте чели записките му на компютъра.
— Да.
— Неведнъж, предполагам.
— Знам ги наизуст.
— Къде мислите, че е останалата част?
Карсън го погледна учудено:
— Какво имате предвид?
— Като четох файловете, нещо странно ми направи впечатление. Те са като мелодия, в която липсват някои ноти. Затова направих статистически анализ на записките и открих, че през последния месец количеството въведена информация е спаднало от над две хиляди на неколкостотин думи дневно. Това ме наведе на мисълта, че Бърт, по някаква лична причина, е започнал да води отделен дневник. Нещо, до което Скоупс и останалите да нямат достъп.
