сигурно бяха изминали повече от сто километра през последните дванайсет часа. Конят беше все още здрав и за ден-два щеше да се възстанови. Най знаеше кога да му даде почивка, а и животното бе много добро.
— Ти си незаменим кон — похвали го Карсън.
Излезе от конюшнята, огледа се в маранята от фин прах. Най отдавна се беше прибрал. Карсън затвори тихо вратата на конюшнята и се върна бързо в стаята си. Чудеше се какво е накарало този човек да рискува да излезе в тази свирепа буря. И да рискува работата си като началник на охраната, като носи парче хартия с безсмислени писания на испански на място, където притежаването на писмени източници на информация е забранено.
Карсън мина през кафенето и излезе с банджото си на терасата. Нощта бе непрогледна, облаци закриваха луната, но той веднага позна, че силуетът, облегнат на парапета е на Сингър.
След първия им разговор на терасата Карсън често бе виждал директора да седи навън и да дрънка на очуканата си китара. Всеки път му се усмихваше и махаше за поздрав. След смъртта на Брандън-Смит обаче поведението му рязко се беше променило. Той стана по-тих, по-затворен. Пристигането на Тийс и неочакваното избухване на Вандеруогън в стола го потиснаха още повече. Сингър още излизаше на терасата на кафенето всяка вечер, но само се взираше мълчаливо в мрака, отпуснал китара в краката си.
През първите няколко седмици Карсън често се беше присъединявал към директора за приятелски разговор. С нарастването на напрежението обаче работата все повече го притискаше и той предпочиташе да се усамоти вечер в стаята си. Тази вечер обаче бе решен да отдели време. Харесваше Сингър и не можеше да го гледа как се терзае за нещо, за което не е виновен. Може би сега щеше да успее да го разсее малко. Освен това след разговора с Тийс започваха да го обхващат съмнения за смисъла на собствената си работа. Знаеше, че Сингър, с твърдата си вяра в добродетелите на науката, ще му помогне да ги преодолее.
— Кой е? — попита рязко Сингър.
Луната излезе за малко от облаците, обля терасата с бледа светлина. Сингър забеляза Карсън:
— А, ти ли си. Здравей, Гай.
— Добър вечер.
Карсън седна до директора. Въпреки че терасата бе чистена след бурята, от стола се вдигна облаче прах.
— Хубава вечер — отбеляза Карсън след кратко мълчание.
— Видя ли залеза? — попита тихо Сингър.
— Беше невероятен.
Сякаш за да се реваншира за пясъчната буря, залезът тази вечер бе зрелищна игра на цветове.
Без да продума повече, Карсън отвори калъфа и извади петструнното си банджо „Гибсън“. Сингър го загледа с нескрит интерес:
— Това RB–3, ли е?
Карсън кимна:
— С четирийсет резонаторни отвора. От 1932-ра или там някъде.
Сингър огледа инструмента възхитено на бледата светлина:
— Каква красота. Това да не е истинска телешка кожа?
— Да. — Карсън потропа с пръсти по износеното кожено дъно на инструмента. — Този материал не понася пустинните условия. Някой ден ще се реша и ще си купя пластмасово. Разгледай го.
Той подаде банджото на Сингър. Директорът го взе и го завъртя в ръце:
— Шийка и резонаторна кутия от махагон. Оригинален струнник „Престо“. Обшивката е от мед, предполагам.
— Да. Малко се е изкривила.
Сингър му върна инструмента:
— Истински шедьовър. Как ти попадна?
— От един работник на дядо ми. Наложи се да напусне спешно. Остави го заедно с още някои неща. С години събираше прах върху един шкаф. Докато не постъпих в колежа и не хванах тази краста.
Разговорът явно поразсея Сингър.
— Я да чуем как звучи.
Той взе китарата си. Прокара замислено пръсти по струните, настрои една-две, после започна с басите на „Солт Крийк“. Карсън заслуша, заклати глава в такт с музиката, засвири началните акорди. От месеци не беше хващал инструмента, но пръстите му бързо заиграха по струните. Изведнъж Сингър поде акомпанимента, а Карсън премина към солото. С радост установи, че още не е загубил уменията си.
Завършиха рязко и Сингър веднага поде нова мелодия. Карсън също се включи. Директорът беше истински виртуоз. Изглеждаше напълно погълнат от музиката, сякаш отделен от околния свят, като човек, освободил се внезапно от ужасно бреме.
Преминаха през „Скалисти върхове“, „Утринна роса“ и „Малката Маги“, Карсън се справяше с все по- голяма лекота. Сингър продължи с виртуозно финално соло и двамата завършиха с гръмък акорд. След като ехото затихна, Карсън дочу тихо, кратко ръкопляскане откъм жилищния комплекс.
Сингър остави китарата и избърса ръце с изражение на голямо задоволство:
— Благодаря, Гай. Отдавна трябваше да посвирим заедно. Ти си отличен музикант.
— Не мога да се сравнявам с теб. Благодаря все пак.
Двамата мъже се умълчаха и се загледаха в мрака. Сингър стана и влезе в кафенето, за да си вземе нещо за пиене. Под терасата мина мъж с раздърпани дрехи и рошава коса. Смяташе нещо на пръсти и мърмореше на език, звучащ като руски. „Това сигурно е Павел — помисли си Карсън. — Техникът, за когото ми говори Де Вака.“ Руснакът се скри зад един ъгъл. След малко Сингър отново излезе на терасата. Походката му сега бе по-малко припряна и Карсън предположи, че поне временно се е избавил от душевните си терзания.
Директорът се настани на стола си:
— Как я караш, Гай? Струва ми се, че не сме се виждали цяла вечност.
— Предполагам, че покрай посещението на Тийс си доста зает.
Луната отново се беше скрила зад облаци и Карсън почувства, че при споменаването на инспектора, Сингър потръпна.
— Ама че досаден тип — промърмори директорът. Отпи от чашата си. — Не бих казал, че си падам по него. Държи се, сякаш знае много неща, но нищо не казва. Изглежда, получава доста информация, като настройва хората един срещу друг. Нали се сещаш какво имам предвид?
— Нямах възможност да разговарям много с него. Не ми се стори работата да му харесва — подбра внимателно думите си Карсън.
Сингър въздъхна:
— Човек не може да очаква всички да разбират, камо ли да оценяват, това, което вършим тук. Особено чиновниците. И преди съм имал работа с хора като Тийс. Това най-често са неуспели учени. Не могат да преодолеят завистта. — Той отново отпи. — Е, рано или късно ще се запознаем с доклада му.
— По-скоро рано.
Карсън веднага съжали за прибързаната си реплика. Почувства погледа на Сингър върху себе си.
— Да, тръгна като на пожар. Настоя да вземе един от бронетранспортьорите, за да иде до Рейдиъм Спрингс. — Сингър отпи още една глътка. — С теб май последен разговаря.
— Каза, че искал да се срещне с хората, участващи пряко в изследванията на
— Хммм. — Сингър довърши питието си и остави чашата на пода. Погледна изпитателно Карсън: — Е, сигурно вече знае за Левин. Това няма да улесни положението ни. Като се върне, сигурно ще е измислил нови въпроси, мога да се обзаложа.
Карсън се размърда неспокойно.
— Левин ли? — попита, стараейки се да звучи колкото се може по-непринудено.
Сингър все още го наблюдаваше изпитателно:
