беден млад човек. Имаше момчешко лице с леко смутено изражение и й напомняше за собствения й син, който сега живееше с жена си в Калифорния. Само дето този младеж беше невероятно слаб. Явно системно гладуваше.
Младежът прехвърляше саката с почти мълниеносна скорост, като едва ги удостояваше с поглед.
Изведнъж спря, свали едно, от закачалката, навлече го върху черната си фланелка и се запъти към близкото огледало. Мюриъл, която не спираше да го наблюдава скришом, не можеше да отрече, че има вкус. Сакото беше много хубаво, с тесни ревери и червени и жълти карета на черен фон. Може би е било на мода в края на петдесетте. Много стилно, но не по вкуса на повечето млади мъже в наше време, помисли си малко тъжно тя. Модата от моминските й години бе къде-къде по-елегантна.
Младежът се завъртя, огледа се от различни ъгли, усмихна се доволно. Запъти се към гишето и Мюриъл разбра, че е на път да продаде нещо.
Тя махна етикета и се обърна към младия мъж с чаровна усмивка:
— Пет долара.
Лицето на младежа посърна:
— О, надявах се…
Мюриъл не се колеба дълго. Петте долара означаваха сигурно няколко яденета за него, а той изглеждаше наистина гладен. Тя се наведе напред и прошепна съучастнически:
— Ще ви го отстъпя за три, ако не казвате на никого. — Потърка ръкава между пръстите си: — Това е истинска вълна.
Младежът се усмихна, поглади рошавата си коса с трепереща ръка:
— О, много мило от ваша страна.
Бръкна в джоба си и измъкна три смачкани банкноти.
— Много елегантно сако. Когато бях млада, момче с такова сако… Ееех!
Тя му намигна. Младият мъж я погледна, без да каже нищо. Тя се почувства неловко, бързо му написа касовата бележка и му я подаде:
— Надявам се да ви хареса.
— Сигурен съм.
Тя отново се наведе към него:
— Знаете ли, точно отсреща има едно хубаво местенце, където можете да хапнете топла храна. Безплатно е и няма никакви условия.
Младежът я изгледа подозрително:
— И без религиозни глупости?
— Абсолютно. Ние не караме хората да вярват насила. Просто можете да си вземете топла хранителна супа. Трябва само да сте трезвен и да не сте употребил наркотик.
— Сериозно? Мислех, че Армия на спасението е някаква религиозна организация.
— Такава е, но на гладен стомах никой няма да се интересува от спасение на духа, а само от следващото ядене. Нахранете тялото и ще нахраните душата.
Младежът й благодари и излезе. Мюриъл надникна скришом през витрината, с облекчение забеляза как клиентът й се запътва към благотворителната кухня, взима табла, нарежда се на опашката и завързва разговор с човека пред себе си.
Мюриъл почувства, че в окото й напира сълза. Този завеян поглед толкова й напомняше за сина й. Надяваше се непознатият младеж скоро да намери по-достоен живот.
На следващата сутрин магазинът на Армия на спасението на Пърлстрийт и безплатната кухня получиха анонимно дарение на стойност четвърт милион долара. И какво беше удивлението на Мюриъл, като й казаха, че това било благодарение на нейното отношение към клиентите.
Карсън и Де Вака слязоха мълчаливо по пътеката от вулканичния конус към изследователския комплекс. Спряха пред жилищните сгради.
— Е? — попита Де Вака.
— Какво?
— Още не си ми казал дали ще помогнеш да намеря дневника.
— Сусана, имам работа. Ти също. Този дневник, дори да съществува, няма да ни помогне с нищо. Нека помисля малко. Става ли?
Тя го погледа известно време, след това рязко се извърна и без да промълви нито дума, тръгна към жилищния комплекс.
Карсън я изпрати с поглед. Въздъхна и се качи на втория етаж. В коридора го лъхна хладният въздух от климатичната инсталация. Може би Тийс беше прав за дневника на Бърт. И може би Де Вака бе права за Най. В такъв случай мнението на Тийс вече не беше от значение. Това, което засягаше Карсън най-много от всичко, бе чувството, обзело го на върха на Маунт Драгън, че всичките му убеждения са били грешни. След смъртта на баща му, вярата на Карсън в науката и доброто, което сътворява, бе всичко за него. Сега, ако…
Днес обаче не му се мислеше повече за това.
В стаята си Карсън загледа за минута голите бели стени, сякаш така събираше сили да включи компютъра и отново да се заеме с данните за
„По дяволите, всичко“ — помисли си. Щеше да посвири малко, съвсем тихо. Само пет минути, може би десет. Да се разсее. След това — отново на работа.
Когато вадеше инструмента, погледът му спря върху една сгъната бележка върху пожълтялата облицовка на калъфа.
Драги Гай,
Винаги съм мразил този проклет инструмент. Надявам се все пак, че го използваш редовно. Очевидно вече си отишъл на работа, а аз не мога повече да се бавя. Това ми се струва най-добрият, всъщност единственият начин да се свържа с теб.
Както знаеш, ще отсъствам два дни. След вчерашния ни разговор аз се опитах да се досетя къде може да е скрил дневника си Бърт, но без успех. Ти познаваш „Маунт Драгън“, околността и най-важното, познаваш добре работата на Бърт. Възможно е, дори съм сигурен в това, да е оставил някаква следа към дневника си. Провери, моля те, пак бележките му и опитай да откриеш този ключ.
В никакъв случай обаче не се опитвай да търсиш дневника сам. Остави го на мен, когато се върна. Освен това, моля те, не споменавай за разговора ни и бележката на никого.
Ако имах време, нямаше да те занимавам с това. Имам чувството, че на теб мога да се доверя. Надявам се да не греша.
Карсън прочете още веднъж набързо надрасканата бележка. Тийс сигурно го бе търсил на сутринта преди прашната буря и като не го беше намерил, бе оставил бележката. Когато свириха със Сингър на терасата, бе прекалено тъмно, за да я забележи. Мисълта, колко лесно можеше да изпадне и после Сингър, дори Най, да я намери, го смрази.
Той опита да прогони страха си. „Още една седмица и ще започна да виждам опасност във всичко като Де Вака — помисли си. — Дори може да изкукам като Бърт.“ Завря бележката в джоба си и натисна копчето на Де Вака върху таблото на комуникационната система в стаята.
— Това, значи, била бърлогата ти, Карсън. Както виждам, избрали са ти по-добра гледка. От моята стая се вижда само стерилизационната пещ.
Де Вака се отдалечи от прозореца.
— Казват, че по начина, по който човек подрежда жилището си, може да се съди за характера му — продължи тя, докато оглеждаше голите стени. — Май има нещо вярно.
