Тя го изгледа триумфално:
— Най-после да кажеш нещо умно.
Решиха да отидат с коне, за да се върнат за вечерната тренировка. Слънцето вече клонеше на запад и денят бе достигнал най-горещата си точка.
Де Вака метна едно седло върху коня от породата апалуса.
— Надявам се, умееш да яздиш — отбеляза Карсън.
— Много си прав — отвърна Де Вака, докато закопчаваше ремъците. — Да не е запазено само за англосаксонци? Като дете имах кон на име Варварин. Испанска порода, от конете на конкистадорите.
— Никога не съм виждал такъв.
— Това са най-добрите коне на света. Дребни, яки и издръжливи. Баща ми беше купил няколко от стария Ромеро. Никога не бяха кръстосвани с английски породи. Ромеро твърдеше, че предците му застрелвали всеки английски жребец, който идвал да души около испанските им кобили.
Тя се изсмя и се метна на седлото. Стойката й хареса на Карсън: непринудена и изящна.
Той се качи на Дорчо и двамата излязоха през задната врата на оградата. Насочиха се към Кин Клижини. Древните развалини се виждаха на хоризонта на около три километра: два стърчащи зида сред купища камъни.
Де Вака отметна косата си назад:
— Въпреки всичко красотата на това място никога няма да ми омръзне.
Карсън кимна:
— Като бях на шестнайсет, прекарах лятото в едно ранчо в северния край на Хорнада, Даймънд Бар.
— Наистина ли? И там ли пустинята изглежда като тук?
— Да. Като вървиш на североизток, минаваш покрай планините Фра Кристобал, които описват нещо като полукръг. Те определят по-влажния климат и пустинята е малко по-зелена.
— Какво правеше там. Като ратай ли работеше?
— Да. След като ни взеха ранчото, реших да поработя, преди да постъпя в колежа. Даймънд Бар е голямо ранчо между планините Сан Паскуал и Сиера Оскура. Истинската пустиня започва от южния му край, от местността Лавагейт, Вратата от лава. Това е голям застинал лавов поток, достигащ почти до основата на Фра Кристобал. Между лавовото поле и планината има тесен проход, може би стотина метра широк. Оттам е минавал стар испански път. — Той се засмя. — Тази Врата от лава е като входа към ада. Ако минеш през нея, но те е страх, че можеш никога да не се върнеш. Сега сме от другата й страна.
— Моите предци са дошли през нея от Оняте през 1598-а.
— По Испанския път ли? Прекосили са Хорнада?
Де Вака кимна, присви очи срещу слънцето.
— Как са намерили вода?
— Пак ме гледаш с това подозрително изражение,
Карсън се престраши да й зададе въпроса, който го глождеше от доста време:
— Откъде точно идва това име, Кабеса де Вака?
Тя го изгледа раздразнено:
— А Карсън откъде идва?
— Трябва да признаеш, че „Кравешка глава“ звучи доста странно за име.
— Също и „Син на кола“.
— Извинявай за въпроса.
Карсън съжали, че изобщо е попитал.
— Ако познаваше испанската история, щеше да знаеш за името — заобяснява тя. — През 1212 година един испански войник обозначил пътя към един проход с кравешки череп. Това помогнало за победата над маврите. Кралят дал на войника благородническа титла и правото да носи името Кабеса де Вака.
— Забележително — похвали я той.
„И вероятно само легенда“ — помисли си.
— Алонсо Кабеса де Вака бил сред първите европейски заселници в Америка през 1598 година. Родът ми е един от най-старите и най-важни фамилии на този континент. Не че обръщам особено внимание на такива неща…
По гордото й изражение личеше, че им обръща огромно внимание.
Продължиха известно време в мълчание, унесени в приятната топлина и лекото поклащане на конете. Де Вака яздеше малко по-напред, тялото й се движеше в синхрон с това на коня. Когато наближиха развалините, тя изчака Карсън да се изравни с нея.
След като застанаха рамо до рамо, тя го погледна закачливо:
— Последният е
И пришпори рязко коня си.
Докато Карсън успее да реагира, тя го водеше вече с три дължини. Конят й препускаше като бесен, с наведена глава, с присвити уши, изпод копитата му в лицето на Карсън хвърчаха камъчета. Той пришпори Дорчо.
Карсън се изравни с Де Вака и двата коня запрепускаха един до друг. Развалините се приближаваха бързо, високите зидове стърчаха като кули към небето. Карсън знаеше, че неговият кон е по-добрият. Де Вака обаче явно успяваше да подтикне своя да препуска по-бързо, бе долепила глава към врата му и го управляваше с къси, отсечени подвиквания. Карсън напразно пришпорваше своя, напразно крещеше. Прелетяха покрай двете полуразрушени стени. Де Вака имаше все още половин дължина преднина. Косата й се развяваше като знаме. Карсън изведнъж забеляза ниска стена сред кафеникавия пясък. Няколко гарвана се вдигнаха с пресипнало грачене. Двата коня прескочиха стената и бързо отминаха развалините. Преминаха в тръс. Ездачите ги накараха да се обърнат и се върнаха към руините.
Карсън погледна Де Вака, лицето й бе почервеняло. По бедрото й се беше размазала пяна от потния кон. Тя се усмихна:
— Не беше зле. За малко да ме надбягаш.
Карсън дръпна юздите:
— Излъга ме. Нямахме равен старт.
— Твоят кон е по-добър.
— Ти си по-лека.
Тя се подсмихна самодоволно:
— Хайде,
— Никой не може да ме надбяга.
Те спряха до развалините, слязоха и завързаха конете за един камък.
— Голямата Кива обикновено се намирала или в самия център на селото, или далеч извън пределите му — обясни Де Вака. — Да се надяваме, че не се е срутила съвсем.
Гарваните кръжаха високо над главите им, граченето им едва се чуваше.
Карсън любопитно се огледа. Стените бяха изградени от камъни, издялани от застинала лава, споени с глина. Останките от зидове, оформящи контурите на стаи, бяха разположени под формата на буква П, четвъртата стена гледаше към централно площадче. По земята бяха разхвърляни отломки от глинени съдове и парчета кремък. Повечето развалини бяха покрити с пясък.
Двамата излязоха на централното площадче, отдавна обрасло с юка и мескит. Де Вака клекна до голям мравуняк. Мравките се бяха скрили вътре от жегата и тя внимателно разрови пръстта, взе малко в шепа и я погледна отблизо.
— Какво правиш? — попита Карсън.
Де Вака хвана нещо с палеца и показалеца си:
— Погледни.
Тя постави камъчето върху дланта си — беше тюркоазено мънисто с идеално кръгла форма и дупка, не
