по-широка от диаметъра на човешки косъм.
— Полирали са тюркоазите с листа от трева — обясни тя. — Никой не знае как са успявали да пробият толкова малки и съвършени дупки без метални сечива. Може би са дълбали с часове камъка със съвсем тънички парчета кост. — Тя се изправи. — Хайде да търсим тази кива.
Излязоха в центъра на площадчето.
— Тук няма нищо — отбеляза Карсън.
— Да се разделим и да търсим в кръг. Аз ще взема северната половина, ти се заеми с южната.
Карсън прескочи близките останки от стена и започна да оглежда в полукръг. Опустошителната буря бе заличила всички следи, невъзможно бе да се определи дали Бърт е идвал тук, или не. Преди векове молитвената стая имала дървен покрив само с една дупка за комин, но сигурно отдавна се беше сринал. Ако все пак по някаква случайност още стоеше, молитвеното помещение нямаше начин да се намери под дебелия слой пясък.
Карсън я откри на стотина метра на югозапад. Покривът се беше сринал и кивата представляваше просто една вдлъбнатина в пустинята, десетина метра в диаметър и около три на дълбочина. Стените й бяха от застинала лава, на места от тях стърчаха греди от покрива. Де Вака дотича бързо и двамата застанаха на края на дупката. В долната част на стените още се виждаха остатъци от спойващата глина. На дъното вятърът бе натрупал дебел слой прах.
— Къде е сипапуто? — попита Карсън.
— Винаги са го правили в идеалния център на кивата. Ела долу да ми помогнеш.
Де Вака се спусна в дупката, отиде в центъра, коленичи и започна да рови с ръце. Карсън последва примера й. На петнайсетина сантиметра под пясъка попаднаха на плосък камък. Де Вака зарови трескаво, отмести камъка.
В сипапуто бе поставен голям пластмасов буркан за биологични проби, етикетът на „Джиндайн“ още стоеше. Вътре имаше малък бележник с нащърбени корици, увит с мръсен зеленикав брезент.
—
Извади буркана от дупката, отвори го и извади бележника. Разлисти го на първата страница, Карсън надникна над рамото й.
Първата страница носеше датата 18 май. Отдолу бе плътно изписана в две колони с дребен ръкописен шрифт. Де Вака заразлиства трескаво.
— Не можем да го занесем в „Маунт Драгън“ — отбеляза Карсън.
— Знам. Да започваме тогава.
Тя се върна на първата страница.
18 май
Скъпа Амико,
Пиша ти от останките на свещената кива на анасазите недалеч от лабораторията.
Когато си събирах багажа, преди да замина за Албукерк, аз взех този бележник. Смятах да си водя в него записки от наблюденията си върху птиците, но мисля, че сега му намерих по-добро приложение.
Ужасно ми липсваш. Тук повечето хора се държат дружески. Някои, като директора Джон Сингър, дори мисля, че мога да приема за приятели. Тук обаче ни е събрало не приятелството, а общата амбиция. Напрежението е невероятно: да напредваме, да успеем. Чувствам, че няма да издържа. Безкрайната празнота на тази ужасна пустиня увеличава невероятно самотата ми. Сякаш съм на края на света.
Тук притежаването на хартия и средства за писане е забранено. Брент иска да следи всичко, което правим. Понякога дори си мисля, че иска да контролира и мислите ни. Реших в този малък дневник да опиша живота си тук. Имам много неща да ти кажа. Неща, които никога няма да се появят в компютърните файлове на „Джиндайн“. Брент в много отношения е още дете, мисли като дете, затова си въобразява, че може да контролира действията и ума на хората.
Надявам се да не се тревожиш, като ти пиша такива неща. Какъв съм глупак: нали като ги четеш, аз ще съм до теб. Всичко това ще бъде само спомени. Може би аз сам ще се надсмея над жалките си оплаквания. Или ще съм горд с постигнатото тук.
Кивата е далеч от комплекса, а ти сама знаеш какъв лош ездач съм. Мисля обаче, че това малко откраднато време с теб ми се отразява добре. Тук дневникът ще е на сигурно място, скрит под пясъка. Никой не напуска комплекса освен началника на охраната, а той явно си има някакви странни занимания далеч в пустинята. Ще ти пиша скоро.
25 май
Скъпа жено,
Днес е ужасна жега. Все забравям каква жажда изпитва човек в тази отвратителна пустиня. Следващия път трябва да взема две манерки.
Нищо чудно, че в тази безкрайна суша цялата религия на анасазите е изградена върху стремежа да се управляват природните стихии. Тук, в кивата, шаманите са отправяли молби за дъжд към Птицата на гръмотевиците:
„О, Боже! Ела при нас с твоите мокасини от облак тъмен, с насечените мълнии, трещящи над твоята глава, ний молим те, облей ти царевицата свещена, дари ни с облаци дъждовни, дари ни с влажните мъгли, та зърното свещено да набъбва, да расте до края на света.“
Такива молитви са произнасяли. Този стремеж идва от дълбока древност; жаждата за знание и власт; желанието да разгадаеш тайните на природата, за да предизвикаш дъжд.
Дъжд обаче не е валял. Няма да вали и днес.
Какво ли ще си помислят те, ако ни видят сега, как се трепем ден след ден в съвременните ни светилища под земята, как се опитваме не само да владеем природата, а и да я изменяме според нашите желания?
Днес не мога повече да ти пиша. Задачата, която са ми поставили, изисква да вложа в нея цялото си време и цялата си енергия. Трудно е да не мисля за нея, дори тук. Но ще се върна съвсем скоро, любов моя.
4 юни
Скъпа Амико,
Моля те, прости ми за дългото отсъствие. В лабораторията се трепем от сутрин до здрач. Ако не бяха задължителните обеззаразявания, Брент сигурно щеше да ни кара да работим без почивка.
Брент. Какво съм ти разказал за него?
Странно е. Никога не съм си представял, че мога да чувствам такова дълбоко уважение към един човек и в същото време толкова да го ненавиждам. Дори когато не ме кара да работя по-бързо, аз си го представям как се мръщи, защото резултатите не му харесват. Сякаш го чувам как ми шепне: „Още пет минути, само още един експеримент.“
Брент вероятно е най-сложната личност, която някога съм виждал. Блестящ ум, наивник, инфантилен, самоуверен, безскрупулен. Има огромен запас от сентенции и ги цитира при всякакви случаи с голямо самодоволство. Губи милиони, а се стиска за стотици. Може да се отнася към някого с невероятна топлота, а към друг да бъде ужасно жесток. Познанията му в областта на музиката са изключителни. Притежава последното и най-изящно пиано на Бетовен, онова, за което се смята, че е вдъхновило композитора да напише последните си три сонати. Не мога дори да гадая за цената.
Никога няма да забравя първия път, когато говорих с него. Тогава още работех в клона на „Джиндайн“ в Манчестър, току-що бяха разработил системата за пречистване чрез електрофореза. Началните резултати бяха отлични, всички бяхме възбудени от успеха. Методът щеше да съкрати времето за изолиране наполовина. Екипът в лабораторията беше на върха на щастието. Казаха ми, че ще ме направят директор.
Тогава се обади Скоупс. Мислех, че иска да ни поздрави, може би да съобщи, че ни дава нови премии. Той обаче ме накара да замина за Бостън с първия възможен самолет. Трябваше да зарежа всичко, за да поема ръководството на някакъв много важен проект на „Джиндайн“. Дори не ме остави да завърша
