бе отменил всичките си ангажименти за следващите няколко месеца. Така го беше посъветвала Тони Уилър, преди да си подаде оставката като съветник по връзките с обществеността. За пръв път Левин реши да я послуша. Натискът от страна на настоятелството на колежа се увеличаваше и телефонните съобщения, които му оставяше деканът, ставаха все по-настоятелни. Левин усети назряваща опасност и макар че не му беше в стила, реши да не се набива на очи за известно време.
Остана изненадан да завари някакъв мъж да го чака търпеливо пред заключения кабинет в седем часа сутринта. Левин механично му подаде ръка, но посетителят само го изгледа.
— С какво мога да ви помогна? — попита професорът.
Отключи вратата си и покани непознатия в кабинета.
Посетителят седна вдървено, стисна куфарчето си в скута. Имаше буйна посивяла коса, високи скули и изглеждаше около седемдесетте.
— Казвам се Якоб Пърлстейн — представи се той. — Историк съм във Фондацията в памет на Холокоста във Вашингтон.
— А, да. Познавам добре трудовете ви. Нямате равен в тази област.
Пърлстейн бе известен в целия свят със задълбочените изследвания на нацистките архиви от концентрационните лагери и еврейските гета в Източна Европа. Левин се настани на стола си, враждебното поведение на посетителя му го озадачаваше.
— Ще говоря по същество — заяви гостът, погледна смръщено Левин.
Левин кимна.
— Твърдите, че баща ви бил спасил живота на много полски евреи. След това бил заловен от нацистите и убит от Менгеле в „Аушвиц“.
Този начин на изразяване никак не се хареса на Левин, но той не каза нищо.
— Убит при медицински експерименти. Така ли е?
— Да.
— И откъде сте научили всичко това?
— Извинете, господин Пърлстейн, но тонът ви не ми харесва.
Пърлстейн продължи, без да сваля поглед от него:
— Въпросът е пределно ясен. Бихте ли ми казали откъде знаете това?
Левин едва сдържаше раздразнението си. Бе разказвал тази история на безброй интервюта и тържествени събрания. Пърлстейн със сигурност я беше чувал.
— Аз сам проведох разследване — отговори. — Знаех само, че баща ми е загинал в „Аушвиц“. Майка ми почина, когато бях съвсем малък.
— Тези материали за баща ви — прекъсна го Пърлстейн, — къде ги открихте?
— В Лайпциг, където се държат всички архиви. Сигурно много добре знаете.
— А майка ви, когато била бременна с вас, успяла да избяга в Америка. Приел сте нейното име, Левин, не това на баща ви — Берг.
— Да.
— Трогателна история. Странно, че Берг не е обичайно еврейско име.
Левин се изправи на стола си:
— Не ми харесва тонът ви, господин Пърлстейн. Ще ви помоля да казвате, каквото имате да казвате, и да ме оставите на спокойствие.
Пърлстейн отвори куфарчето си, извади една папка и я остави с изражение на погнуса върху бюрото на Левин:
— Моля, погледнете тези документи.
Бутна папката към професора с връхчетата на пръстите си.
В папката имаше фотокопия от някакви документи. Левин веднага ги позна по готическия шрифт. Пречупените кръстове отгоре му припомниха ужасните седмици зад Желязната завеса, когато се беше ровил из безброй кашони във влажните подземия на архивите с непреодолимото желание да научи истината, която го глождеше.
Първият документ представляваше цветно копие от нацистка лична карта, издадена на Хайнрих Берг, оберщурмфюрер в „Шутцщафел“, по-известно като СС, назначен в концентрационния лагер „Равенсбрюк“. Снимката още изглеждаше в отлично състояние, приликата бе удивителна.
Той бързо прегледа останалите копия. Не можеше да повярва. Имаше документи от лагера, списъци за дежурства, доклад от армейската част, освободила „Равенсбрюк“, и писмо от бивш концлагерист с израелско клеймо. В документа се твърдеше, че една млада полска еврейка на име Мирна Левин била изпратена в „Равенсбрюк“ за „преработка“. Там тя се запознала с Берг и станала негова любовница, по-късно била преместена в „Аушвиц“. Там доживяла края на войната, като давала сведения за съпротивителните движения в лагера.
Левин вдигна очи. Пърлстейн гледаше укорително.
— Как смеете да разпространявате тези лъжи — едва успя да изсъска Левин.
— Значи продължавате да отричате — изхриптя не по-малко гневно Пърлстейн. — Как смеете
Ръцете на Пърлстейн трепереха.
Левин с мъка запази самообладание:
— Тези документи са подправени и вие сте глупак, ако им вярвате. Комунистите от Източна Германия са известни с фалшифици…
— След като това ми беше представено преди няколко дни, аз се обърнах към трима независими специалисти по автентичност на документи от нацистка Германия. И тримата установиха, че са напълно оригинални. Няма грешка.
Изведнъж Левин скочи на крака:
— Вън! Вие сте маша в ръцете на ревизионистите. Вън, и си вземете този боклук!
Той пристъпи напред, вдигна заплашително ръка.
Старецът опита да дръпне папката, приведе се уплашено и листата се разпиляха по пода. Без да се интересува от тях, той отстъпи в преддверието на кабинета, после в коридора. Левин затръшна вратата и се опря на нея, пулсът кънтеше в ушите му. Това бе невероятна, долна лъжа и той щеше бързо да я разобличи… слава Богу, беше извадил заверени копия от истинските документи… просто щеше да наеме специалист, който да разкрие измамата. Гаврата с паметта на баща му бе като нож в сърцето му, но това не беше първият удар под пояса, който понасяше, и нямаше да е последният…
Погледът му падна върху папката, фалшификатите с гнусните лъжи лежаха разпилени по пода. Изведнъж му дойде една смразяваща мисъл.
Той изтича при един заключен шкаф, завъртя трескаво ключа и измъкна една папка с простия надпис „Берг“.
Папката бе празна.
— Скоупс — промълви Левин.
На следващия ден, в изключително тъжен тон, историята бе отразена на първите две страници на бостънския „Глоуб“.
Мюриъл Пейдж, доброволка в магазина на Армия на спасението на Пърлстрийт, наблюдаваше младия мъж с рошавата коса, който ровеше из саката. Тази седмица идваше за втори път и на Мюриъл не можеше да не й стане жал за него. Не приличаше на наркоман — беше чист и напълно адекватен; явно просто един
