— Чудесно. Имам един малък проблем, как да го нарека,
Събеседникът му се озъби още повече.
Скоупс изложи проблема си все на същия развален немски. Мъжът на екрана го изслуша внимателно, усмивката му бавно изчезна.
По-късно, след като екранът отново потъмня, от едно устройство в края на масата прозвуча леко бръмчене, почти недоловимо.
Скоупс още седеше на вехтия диван с клавиатура в скута. Наведе се към масата и натисна едно копче:
— Да?
— Обядът ви е готов.
— Много добре.
Спенсър Феърли влезе с меките си пантофи, които бяха в пълен контраст със строгия му сив костюм. Приближи се безшумно и остави кутия с пица и една кока-кола на края на масата.
— Нещо друго, сър?
— Чете ли „Хералд“ тази сутрин?
Феърли поклати глава:
— Чета само „Глоуб“.
— Как не се досетих? Пробвай някога „Хералд“. Доста по-интересен е от „Глоуб“.
— Не, благодаря.
— Ето го там.
Скоупс посочи към пианото.
Феърли отиде и взе намачкания клюкарски вестник. Прегледа набързо страницата.
— Доста неетична журналистика — отбеляза.
Скоупс се захили:
— Напротив. Идеално е. Глупакът сам си е сложил примка на шията. Трябва само някой да му ритне бурето.
Той извади намачкана компютърна разпечатка от джоба на ризата си:
— Ето списъка за даренията ми тази седмица. Не е дълъг, има само една точка: Фонда в памет на Холокоста.
Феърли го изгледа изненадано:
— Организацията на Левин?
— Разбира се. Искам да бъде разгласено, но по достоен, скромен начин.
Феърли вдигна вежди:
— Мога ли да попитам…
— … Защо ли? Защото, Спенсър, стара лисицо, това е справедлива кауза. Пък и между нас казано, те скоро ще загубят основния си спомоществовател.
Феърли кимна.
— Освен това, ако се замислиш, не е зле да освободим любимата организация на Левин от пълната й зависимост от него.
— Да, сър.
— А, Феърли, я гледай, сакото ми се е пробило на лакътя. Искаш ли пак да излезем на пазар заедно?
По лицето на Феърли за миг се изписа крайно отвращение, после отново изчезна.
— Не, благодаря, сър — отказа вежливо, но категорично той.
Скоупс изчака вратата да се затвори след него. След това остави клавиатурата и взе парче пица от кутията. Лапна го и затвори очи с наслада.
—
Карсън излезе от административната сграда в пет часа и спря удивен. Всичко навън бе покрито с пясък, постройките се открояваха като тъмни силуети на оранжевия фон. Цареше мъртвешка тишина. Карсън плахо си пое въздух. Беше сух, с вкус като на смлени тухли и необичайно студен. Той направи една крачка и обувката му затъна два-три пръста в прахта.
Тази сутрин бе отишъл рано на работа, преди изгрев-слънце, нетърпелив да започне изследванията с
„Сигурно така се чувства човек на Луната — мислеше си той сега, застанал пред административната сграда. — А може би така ще изглежда краят на света.“ В детството си бе виждал много бури, но никога толкова силна. Сега всичко бе затрупано с прах, белите сгради почти не се отличаваха от околния фон, през прозорците им не се виждаше. Зад всеки стълб или друга вертикална подпора бяха навети дълги езици пясък. Зловеща, мрачна, едноцветна картина.
Карсън погледна към жилищния комплекс, видимостта беше не повече от двайсет метра. Той се замисли за момент, после се обърна и се запъти към конюшнята. Питаше се как ли е Дорчо. Знаеше, че при силни бури конете направо полудяват, понякога си чупеха някой крак. Животните бяха добре, покрити с прах и нервни, но иначе здрави. Дорчо изцвили за поздрав и Карсън го погали по врата. Съжали, че не му е донесъл бучка захар или някой морков. Прегледа набързо животното, след това се отдръпна облекчен.
Отвън се чу приглушен от праха шум. Той показа глава от конюшнята: в маранята се показа голям силует. „Божичко — помисли си Карсън, — това е нещо живо, нещо много голямо.“ Силуетът изчезна, после пак се появи. Карсън чу тракане на метална врата. Каквото и да беше това, влизаше в комплекса.
Карсън се взря в маранята, пред отворената врата на конюшнята се появи призрачен силует на ездач и кон. Главата на ездача висеше немощно между раменете, конят едва се държеше на крака. Беше Най.
Карсън се оттегли в сянката и се скри в едно празно отделение на конюшнята. В момента не му беше до такива неприятни срещи.
Чу звука от затваряне на врата, след това приглушени стъпки по покрития с прах под на конюшнята. Приклекна и надникна през една цепнатина на вратата, зад която се криеше.
Началникът на охраната бе покрит от глава до пети с кафеникав прах. Само черните му очи и напуканите устни изпъкваха сред общия фон.
Той спря пред отделението за принадлежности, свали пушката и дисагите си и ги окачи на една пречка. Разкопча седлото, свали го от коня, остави го на мястото му и го покри с кечетата. При всяко движение около него се вдигаше облаче прах.
Най заведе коня си в отделението му, извън полезрението на Карсън. Чу се как почиства козината му, как му шепне успокоителни думи. След това — звукът от разрязване на бала сено и от наливане на вода. След малко Най пак се появи. Обърна гръб на Карсън, извади голяма кутия от един ъгъл на конюшнята и я отключи. След това откопча един джоб на дисагите си и извади две надрани парчета прозрачна пластмаса, между които имаше (в нарушение на всички правила) някакъв лист хартия. Постави ги на пода, след това измъкна някакъв молив и започна да нанася бележки върху пластмасата. Карсън долепи око до цепнатината, напрегна зрение. Листът изглеждаше много стар, от едната му страна се четяха големи букви:
Изведнъж Най се сепна. Огледа се, завъртя глава, сякаш се ослушваше. Карсън се отдръпна тихо в един тъмен ъгъл. Чу шумолене, изщракване на ключалка, тежки стъпки. Когато отново се осмели да надникне през цепнатината, началникът на охраната тъкмо излизаше от конюшнята, сивкавият му силует изчезна в маранята.
След известно време Карсън се изправи и хвърляйки любопитен поглед на металната кутия, отиде при Муерто, коня на Най. Той стоеше с изпружени крака, от устата му се точеше кафява слюнка. Карсън опипа краката му. Имаше малко висока температура, някакво възпаление, но копитата бяха в добро състояние, очите му — ясни. Каквото и да беше правил Най, явно бе довел животното до почти пълно изтощение,
