ли възможно накрая да получаваме съвсем различен продукт? Молекулната маса може да е същата, но структурата да е леко променена. При обикновените биохимични изследвания това няма да се забележи. Достатъчно е само една химична група на повърхността на молекулата да се измени, за да възникне нов щам.
— Няма начин. Методът е патентован, изпитан. Вече е използван при пречистването на други продукти. Ако не работи добре, досега да е проличало.
Карсън дръпна юздите и спря:
— При изследванията за чистота тази възможност взимана ли е предвид? Някой замислил ли се е точно върху
Де Вака не отговори.
— Сусана, това е единственото, което не сме пробвали.
Тя го загледа известно време.
— Добре — съгласи се накрая. — Да го проверим.
Институтът „Дарк Харбър“ бе огромна стара сграда, стърчаща върху един издаден нос над океана. Наброяваше сто и двайсет почетни членове, въпреки че по всяко време само дванайсет от тях бяха на работа. Хората от института имаха само едно задължение: да мислят. Условието за прием бе също толкова просто: да си гений.
Членовете на института бяха особено привързани към масивната сграда, която след повече от 120 години под разрушителното въздействие на бурните ветрове бе останала без нито един прав ъгъл. Особено им харесваше усамотението — малкото съседи, идващи главно през почивните дни, нямаха ни най-малка представа за самоличността на странните мъже и жени с очила, които се появяваха най-неочаквано около сградата.
Едуин Банистър, заместник главен редактор на бостънския „Глоуб“ остави ключа на рецепцията на хотелчето и изчака носачът да натовари багажа му на джипа. Главата още го болеше от сладкото вино, което му бяха сервирали предната вечер. Той даде бакшиш на носача и заобиколи джипа откъм мястото на шофьора. Пред него се откри гледка към градчето Дарк Харбър с рибарските лодки на пристанището и острата камбанария на църквата. Доста старомодно. Прекалено старомодно. Банистър предпочиташе Бостън и задимената таверна „Черния ключ“.
Той се настани зад волана и погледна нарисуваната на ръка карта, която бе получил по факса в редакцията. Осем километра до института. Въпреки уверенията той още не беше сигурен, че домакинът му наистина ще го посрещне.
Банистър даде газ, мина на жълто и продължи по Щатско шосе 24. Колата му подскочи от една дупка, после в друга. Пътят вървеше на изток, към океана, преминаваше покрай няколко скални откоса. Той смъкна стъклото на прозореца; отдолу се чуваше далечният рев на прибоя, крясъците на чайки, жалният вой на корабна сирена.
Шосето премина през смърчова горичка, после излезе сред поляни, осеяни с боровинки. Поляните бяха преградени с дървена ограда, насред шосето имаше дървена порта, отстрани — очукана кабина. Банистър спря пред портата и показа глава през прозореца.
— Банистър. От „Глоуб“ — каза, без да си прави труда да погледне пазача.
— Добре, господине.
Вратата се отвори с бръмчене и Банистър забеляза, че дървените дъски на оградата са подсилени с метални решетки от задната страна. „Никоя кола не може да проникне безпрепятствено през тази врата“ — помисли си.
Облицованото с дървена ламперия фоайе на къщата изглеждаше празно и Банистър го прекоси, за да влезе в приемната. От камината лъхаше изгаряща топлина, през прозорците с изглед към морето проникваше ярка светлина. Някъде от вътрешността на къщата звучеше нежна музика.
Отначало Банистър си помисли, че е сам, но бързо забеляза мъж, седнал на кожено кресло в дъното на стаята, който пиеше кафе и четеше вестник. Носеше бели ръкавици.
Мъжът в креслото вдигна глава:
— Едуин! Благодаря, че дойде.
Банистър веднага позна рошавата коса, луничките, момчешкото лице, старомодното сако и черната фланелка. Значи въпреки всичко беше дошъл.
— Радвам се да те видя, Брент.
Банистър се настани на креслото срещу домакина и веднага се огледа за някой прислужник.
— Кафе? — попита Скоупс, без да му подаде ръка.
— Да, ако може.
— Тук сме на самообслужване. Каната е на онзи шкаф.
Банистър отново стана, наля си чаша кафе, което изглеждаше почти плачевно.
Поседяха мълчаливо известно време и Банистър си даде сметка, че Скоупс слуша музиката. Той отпи от кафето и установи, че е изненадващо хубаво.
Музикалното произведение свърши и Скоупс въздъхна доволно, внимателно сгъна вестника и го остави до отвореното куфарче отстрани на креслото. Свали изцапаните с мастило ръкавици и ги сложи върху вестника.
— „Музикално жертвоприношение“ от Бах. Познавате ли го?
— Малко — отвърна Банистър, с надеждата да не издаде пълното си невежество.
— Един от каноните в „Жертвоприношението“ се нарича „Кверендо инвениетис“, „Търси и ще намериш“. Това е гатанка към слушателя, Бах го подканя да потърси сложните изразни средства на канона.
Банистър кимна.
— Винаги съм смятал, че тази метафора важи и в генетиката. Виждаш един цялостен организъм, един човек например, и се питаш какви сложни последователности от ноти са използвани за създаването на такава съвършена симфония. И после, разбира се, се питаш: Ако промениш една от тези ноти, до какви промени в тялото ще доведе това? Промяната на една-единствена нота в канона може да го превърне в напълно различна мелодия.
Банистър бръкна в джоба си, извади малък касетофон, показа го на Скоупс, който кимна. Банистър включи апарата и се отпусна със скръстени ръце в креслото си.
— Едуин, моята компания изпитва известни трудности.
— Как така?
Банистър вече предчувстваше, че е попаднал на добър материал. Всичко, което ядосваше Скоупс, бе добро за журналистите.
— Знаеш за атаките на Чарлс Левин срещу „Джиндайн“. Надявах се хората скоро да разберат що за човек е, но това явно не става много бързо. Като се криеше зад фасадата на Харвардския университет, той спечели неочаквана обществена подкрепа. — Скоупс поклати глава. — Познавам доктор Левин повече от двайсет години. В интерес на истината, навремето бяхме близки приятели. Това, което става с него сега, ме натъжава много. Имам предвид всичките му твърдения за баща му, който в крайна сметка се оказа, че бил есесовски офицер. Аз, разбира се, не го обвинявам, че иска да защити доброто име на баща си, но нужно ли беше да го представя в такава невярна светлина? Това е просто поредното доказателство, че този човек пренебрегва истината за своя собствена облага. Показва, че всяка негова дума трябва да се постави под съмнение. Пресата досега приемаше всичко, казано от него, за чиста монета. Освен „Глоуб“, благодарение на теб.
— Никога не публикуваме нещо, без да проверим фактите.
— Знам и го оценявам. Сигурен съм, че и жителите на Бостън ще го оценят, още повече че „Джиндайн“ е една от компаниите, откриващи най-много работни места в страната.
Банистър кимна.
— Във всеки случай, Едуин, аз не мога да търпя повече тези цинични атаки. Имам нужда от твоята помощ.
— Брент, знаеш, че не мога да ти помогна.
— Разбира се, разбира се. — Брент му махна небрежно. — Ето какво е положението. Както знаеш, в „Маунт Драгън“ се разработва секретен проект. Той е секретен, не защото крие някакви големи опасности, а
