— Само глупак може да си помисли такова нещо — прошепна тихо.
Двамата спряха, загледаха мълчаливо пустинята. Карсън си даде сметка, че за момента не чувства никакъв страх: само някакво потискащо бреме върху раменете си, сякаш крепи непосилен товар. Знаеше, че това не е защото беше много смел, а е от изтощение.
— Тийс не беше особено очарован от продукта — заговори след малко той. — Поне доколкото разбрах от разговора в сауната. Мога да се обзаложа, че бързото му заминаване е свързано точно с „Пурблъд“. Вероятно е имал достатъчно подозрения за
Де Вака изведнъж застина.
— Някой идва — прошепна тя.
Чуха се стъпки и откъм жилищния комплекс се появи Харпър. Ризата му бе издута от превръзка. Харпър спря до тях:
— За вечеря ли сте тръгнали?
— Да — отвърна Карсън след кратко замисляне.
— Хайде с мен тогава.
Столът бе претъпкан, имаше само няколко свободни маси. Карсън се огледа. След откарването на Вандеруогън се беше хранил сам, винаги след основната част на персонала. Сега, при мисълта колко голям персонал има „Маунт Драгън“, изведнъж се почувства неловко. Възможно ли беше всички… Той бързо прогони мрачните мисли.
До масата се приближи келнер. Докато си поръчваха напитки, Карсън забеляза как сервитьорът приглажда въображаемите си мустаци: първо отляво, после отдясно, после пак отляво. Кожата под носа му беше зачервена, явно от постоянното потъркване.
— Е! — обърна се Харпър към тях, след като келнерът се отдалечи. — Как вървят нещата при вас?
Карсън едва чу въпроса. Сега си даде сметка какво друго усилва неловкото му чувство.
Всички в стола стояха тихо, държаха се едва ли не враждебно. Масите бяха пълни, хората се хранеха, но въпреки това се водеха много малко разговори. Хората се хранеха сякаш по навик, а не за да задоволят глада си. Въпросът на Харпър сякаш проехтя в залата. „Господи, спал ли съм досега? — запита се Карсън. — Как съм могъл да не забележа?“
Харпър си взе бира, Карсън и Де Вака предпочетоха минерална вода.
— Да не сте станали трезвеници? — попита Харпър, отпивайки голяма глътка бира.
Карсън поклати глава.
— Не ми отговорихте на въпроса — настоя Харпър; не спираше да приглажда оредялата си коса. — Попитах какво правите напоследък.
Той погледна първо единия, после другия с кръвясалите си очи.
— О, нищо особено — отговори Де Вака, без да вдига поглед от празната си чиния.
— Нищо особено, а? — повтори Харпър, сякаш чуваше този израз за пръв път. — Нищо особено значи. Странно. Работим по най-великия проект в историята на „Джиндайн“, а вие не правите нищо особено.
Карсън кимна. Искаше му се Харпър да не говори толкова високо. Дори да успеят да откраднат бронетранспортьор, какво щяха да кажат на останалите хора? Кой щеше да повярва на двама отчаяни бегълци от пустинята? Трябваше да вземат някакви доказателства. Можеха ли обаче да оставят
Усети някой да го дърпа за ризата. Харпър стискаше плата в юмрука си.
— На теб говоря, тъпако.
Той дръпна Карсън грубо към себе си.
— Извинявай.
— Защо се правиш, че не ме чуваш? — попита на висок глас Харпър. — Какво криеш от мен?
— Виж, Джордж, наистина съжалявам. Мислех си за друго.
— Напоследък работихме много — намеси се отчаяно Де Вака. — Имаме много неща да обмисляме.
Харпър стисна още по-силно ризата на Карсън:
— Нали казахте, че не правите нищо особено? Така казахте. На кое да вярвам?
Карсън се огледа. Хората от съседните маси ги гледаха и въпреки че погледите им бяха замислени и премрежени, в тях личеше онзи интерес, който бе наблюдавал при едно пиянско сбиване преди много години.
— Джордж — намеси се Де Вака. — Чух, че онзи ден си направил голямо откритие.
— Какво?
— Така поне твърдеше доктор Сингър. Каза, че си постигнал невероятен успех.
Харпър на часа забрави Карсън, отпусна ръка.
— Джон ли го е казал? Това не ме изненадва.
Де Вака се усмихна и постави ръка върху неговата:
— И знаеш ли, много съм впечатлена от начина, по който се оправи с Вандеруогън.
Харпър се облегна назад:
— Благодаря.
— Исках да ти го кажа по-рано. Колко съм завеяна.
Тя го погледна в очите с изражение на симпатия и разбиране. След това сведе поглед към ръцете му. Харпър сякаш не я чу, заразглежда ноктите си.
— Гледайте — възкликна. — Мръсни са. По дяволите. Тук бъка от микроби, трябва да внимаваме.
Без да продума повече, той рязко се изправи и се запъти към тоалетната.
Карсън въздъхна шумно.
— Господи — прошепна.
Учените от съседните маси се наведоха отново над чиниите си, но атмосферата остана напрегната, сякаш всеки се страхуваше от нещо.
— Май не беше добро хрумване да идваме — промърмори Де Вака. — И без това не съм гладна.
Карсън опита да нормализира дишането си, затвори очи за момент. Стори му се, че потъва. Господи, колко беше уморен.
— Не мога повече — промълви. — Нека се срещнем в рентгеновата лаборатория в полунощ. Междувременно, да опитаме да поспим.
Де Вака изсумтя:
— Луд ли си? Как да заспя?
Карсън отвори очи и я погледна:
— Скоро няма да ти се отдаде такава възможност.
Левин погледна синята папка в ръката си. Беше богато украсена, носеше голям печат и дълъг, направен със замах подпис. Понечи да я отвори, но спря. Вече знаеше какво има вътре. Понечи да я хвърли в кошчето, но си даде сметка, че това също не е нужно. Като унищожи документа, нямаше да премахне последиците от него.
Той погледна през отворената врата на кабинета си към кашоните и сандъците в приемната. Само преди седмица там бе седял Рей и беше отпращал спокойно натрапниците. Рей му остана верен докрай, за разлика от много колеги и членове на фондацията. Как можеше кариерата му да се провали за толкова кратко време?
Той загледа разсеяно единствения предмет, който още не беше прибран в кашон: лаптопът все още стоеше на бюрото, свързан в мрежата на университета. Той бе хвърлил въдицата си в дълбоките, студени води на мрежата, за да потърси помощ. Вместо това беше извадил чудовище, което унищожи всичко ценно в живота му.
Най-голямата му грешка бе, че подцени Брент Скоупс. А може би го беше надценил? Скоупс, когото познаваше, нямаше да прибегне до такива методи. Може би самият той бе виновен за това — беше действал неетично, беше проникнал без позволение в компютърната система на „Джиндайн“. Сам бе предизвикал Скоупс. Но да се гаври с паметта на несправедливо убития му баща — това беше отвратително,
