1:0. България бе вече четвъртфиналист!
Славата не го измени
В днешни дни славата съпровожда именитите спортисти, понякога много повече и от най-известните и нашумели кино-артисти. Тази слава е и една обич, и една гордост, и едно изпитание. Да се носи тя, не е леко. Товарът й не тежи само на оня, който е със силен дух, с висока морална устойчивост, с ярки добродетели. Върху раменете на Аспарухов се струпа наведнъж голям тонаж от такава слава.
Навсякъде, където се появяваше — на улицата, в ресторанта, в театъра, — се намираха хора, които се извръщаха към него. А той беше стеснителен, отбягваше шумните места тъкмо заради това смущаващо отношение. Спомняме си много случаи, когато въздишаше при такива положения, когато бързаше да свие в друга посока, за да избегне и чакащите го почитатели. Веднъж през оная паметна за него и за българския футбол 1965 година, непосредствено след мача срещу Белгия във Флоренция, на новогодишната вечер в „Плиска“ той просто не се яви в студиото на Българската телевизия, където го чакаха за интервю. И когато като дете се радваше, че се е „отървал“, в салона, малко преди полунощ, нахлуха операторите. Пред микрофона той каза само:
— Предпочитам да преживея още два такива мача с Белгия, отколкото да се потя сега тук пред камерата.
В дома и в дружеството пристигаха поздравителни писма, които не винаги успяваше да разпечати и прочете докрай. Какво ли не искаха от него — автографи, снимки. Молеха го да пише, да разказва за себе си.
Откъде идваше това обаяние? Питали сме се, питаме се и сега. Може би най-добре си го обясни изтъкнатият футболен специалист, големият навремето състезател на московския „Спартак“ А. П. Старостин — приятел на „Левски“ и на българския футбол. Беше дошъл у нас за кратко време да види Гунди в игра. Взехме му пропуск и заедно се настанихме на трибуната на препълнения до краен предел стадион „Герена“.
Гунди отбеляза три гола. Андрей Петрович не криеше възхищението си и често чувахме да възкликва: „Молодец!“ След мача ги запознахме. Като се прибрахме, Старостин заговори:
— Мисля си, откъде иде това отношение към Гунди, тъй като и други футболисти са имали такъв зенит. И ми се струва, сега като видях този момък, че това е така, защото той покрива представата на зрителя за желания централен нападател — висок, снажен, мощен, технически на висота, стреля и с двата крака, стреля и с глава. Просто е удоволствие да гледаш движението му по терена.
Аспарухов не се възгордя. Остана си все така сърдечен, скромен, приветлив и благодушен към всички. Остави спомена на отличен другар, верен приятел, искрен в отношенията си, неподправен с нищо към хората.
Динко Дерменджиев, като разказва сега за преживяното с Гунди в годините на съвместния им спортен живот, се сеща и за един дребен наглед, но съществен и характерен за неговия приятел случай. Един от многото случаи.
— Бяхме веднъж в ФРГ с националния отбор. В деня преди да отлетим обратно за България, излязохме за покупки. На една витрина видяхме хубави мокасини. Харесаха ми много, но бях си свършил вече парите. Гунди разбра това, влезе в магазина и купи един чифт. Мислех, че ги взема за себе си и го изчаках на тротоара. Излезе и ми връчи пакета; „Ето, за тебе е!“ Като се върнахме в родината, поисках да се издължа. Не даде и дума да се изрече. Такъв беше!
Павел Панов разказва как на един сбор в Долна баня разучавал с капитана една комбинация. Но все не му вървяло, все грешал. А Гунди, вместо да се сърди, че все гони побягналата топка след лошия пас, тактично го успокоявал: „Нищо, Павка, това терен ли е…“ И само Панов ли пази спомени от тоя род. Та кой ли не е имал случай да се докосне до струните на неговото добросърдечие и благородство! И Веселинов, и Митков, и Я. Кирилов, и Христо Бонев, и всички, които са били рамо до рамо с него, могат да разкажат десетки случки… Когато капитанът на „адзурите“ Армандо Пики, контузен на мача България — Италия в София, трябваше да остане в „Пирогов“ за спешна медицинска помощ, пръв, който посети знаменития „либеро“ в болничната стая, бе Гунди — с цветя, с кутия бонбони и с неизменната ласкава усмивка на лицето. Едва ли е нужно да се доказва колко приятно е било на Пики, колко трогнат е останал от този жест!
Не знаем защо, но винаги и до края на живота си Гунди ни се струваше все като голямо дете. Може би, защото остана по детински чист и неподправен, по детински любознателен и търсещ, по детински откровен. Само като го виждахме с любимия му син Андрейчо, на когото с голяма обич и гальовно казваше Андрейката, разбирахме, че той е вече и съпруг, и баща, че е зрял мъж.
…Пампорово, зимата на 1968. Отборът на „Левски“ е на подготовка в родопските дебри. Заниманията протичат всеки ден с кросове, с походи, със ски. И на ски нямаше кой да се мери с него, макар че съвсем отскоро ги бе сложил на краката си. Шегуваха се: „Ако тренираш месец-два току-виж си надминал и Шами! …“ Шегата си е шега, но той наистина беше сила и на белите писти. Иван Димитров, защитникът на „Спартак“ и „Академик“, говори за него:
— Беше надарена спортна личност. Веднъж на сбор в планината, където се водеше подготовката на националния отбор, се качи за пръв път на ски и след пет-шест дни вече прилично владееше пързалянето и завоите.
Вечерите в хотел „Орфей“ преминават весело, свири оркестър, има и танци. Гунди и на дансинга привличаше погледите на мнозина. Любомир Ангелов, при когото Аспарухов е играл шест мача с националната юношеска фланелка, казва: „Още по онова време той се проявяваше и като танцьор — гъвкав, пъргав, сякаш не стъпва на земята. Истинско удоволствие бе да го гледаш!“
Ами изпитите във ВИФ „Георги Димитров“ по народни танци? Сашо Костов ни напомни как преподавателят е връщал Гунди и как той се е амбицирал и научил да играе 22 вида хора: „И как ги играеше! С лекота и настроение! Увличаше се и докато не ги изреди всичките, не спираше. На следната година аз бях закъсал по тая част, та той ме придружи на изпита, за да ми помага. Мене хич ме нямаше… Като ме видя колко съм трагичен, преподавателят накара Гунди да ме води и да ми показва. Каква картинка бяхме — той пред мене ситни, като тананика мелодията, аз след него преплитам крака и се препъвам! Наоколо се късаха от смях…“
Там, край „Орфей“, Аспарухов печелеше и други облози. Винаги ще предложи нещо — я биене на дузпи, я надбягване, я мач на малки врати. Така бе спечелен и един снежен двубой на поляната пред хотела между „сините“ (Аспарухов, Илиев, Костов, Я. Кирилов, Б. Михайлов) и „червените“ (оркестрантите). На последните не помогна и бонификацията, уговорена преди играта — да им се зачита всеки гол в троен размер.
Изобщо, където и да беше Гунди, винаги се създаваше бодра, жизнерадостна атмосфера. Обичаха го, тачеха го, канеха го на гости близки и непознати. Но имаше мярка. Колко пъти, когато ни е бил личен гост, е „развалял компанията“. Погледне часовника си и: „Девет е вече, аз си тръгвам. Трябва да лягам!“ Напразни са увещанията, молбите. Сънят отрано бе за него жизнена потребност, бе закон!
Обичаше много водата и морето. Но рядко се задържаше под слънчобрана. Очите му все шареха по пясъчната ивица и търсеше някъде да се рита топка. Щом зърнеше игра и тихомълком се измъкваше от компанията. Включваше се моментално с такова увлечение и страст, сякаш това бе мач за първенство! И в повечето случаи все с малчугани, които, целите обърнати на слух и зрение, гледаха, когато той им показваше този или онзи финт, този или онзи удар.
Наистина той обичаше децата. И те му отвръщаха със същото. Пътувахме веднъж с колата му към Бургас. Беше кално по шосето и неговата алфа бе загубила изцяло цвета си. В едно градче спряхме и се отправихме към сладкарницата. Докато бяхме там, децата от околните къщи, познали този известен вече в страната контролен номер СГ 9999, награбили кофи и парцали, пуснали маркуч и като се завърнахме, автомобилът светеше. Как се ядосваше тогава той, че не носи в себе си значки и снимки, за да се реваншира! Но децата и така бяха благодарни — че са го видели отблизо, че са му помогнали.
Такъв го помним — мъж с мъжете, дете с децата! И в това бе заложена също частица от неговото обаяние като личност. Беше чужд на егоизма, на стремежа към еснафско благополучие, на потребителството и робуването на вещите. След футбола, семейството и другарите ведно с подчертаните си
