Нападателите му са просто виртуозни техници — артисти, влюбени в топката, във финта, в комбинациите. Използуват много двойното подаване, което правят с голяма лекота, избягват дългите пасове — предпочитат късите. Като направят двойната комбинация, захождат много умело; с безупречна техника са в отбраната, не играят плътно. С изнасянето на топката напред се включват по 5–6, а и по 7 души.
Паузата до втория мач използувахме за запознаване с града. Бяхме поканени на голямата национална животновъдна изложба, посетихме зоопарка, в който видяхме просто фантастични екземпляри от дивата латиноамериканска фауна.
За разлика от първия съперник, който ни разкри най-хубавите черти на бразилския футбол, вторият ни противник «Куритиба» се оказа на другия полюс. Неговите играчи симулираха, ритаха без топка, инсценираха скандали. С това настроиха и публиката, която крещеше, хвърляше към терена портокали. Гола отбелязаха от фаул с рикошет на топката в гредата. Толкова груби футболисти не бяхме виждали до тоя момент.
Затрудненията бяха големи. Най-напред — жаждата. Трябваше да избягваме водата, за да не се изцежда излишна пот от нас, и се ограничихме с чаша вода, кисело мляко и плодове. Иначе кухнята си схождаше с нашата — на трапезата ни имаше и дини, и праскови, и грозде… Второ — безсънието! А все на сън ни караше… Всички се оплакваха, че се «въртят» в леглата и до 2 — 3 часа през нощта не могат да заспят. Трето — жегата. Въздух сякаш не достигаше. По време на играта се задушавахме. Само един лек, едва забележим ветрец полъхваше. Но ние го усещахме и това ни даваше известен кураж, че няма да се умира. Терените са твърди, сухи, със спластена трева а и бутоните на обувките ни, колкото и да бяха къси, пак се набиваха.
Изпращането също бе много мило. Дадоха ни прощална вечеря (нещо, което за пръв път се практикуваше там). И времето, макар и твърде късно, се смили над нас. Преди да се качим на самолета за обратен полет, изля се истински тропически дъжд, какъвто сме виждали на филмите за джунглата. Порой от вода се изсипваше над Парана, сякаш небето бе катурнало казана с всичките си запаси…“
Така живо и образно умееше да разказва Гунди, да предава своите впечатления от многобройните си пътувания в чужбина. Периферното зрение, за което той говореше като за най-съществен белег на високата футболна класа, му помагаше и извън зеления терен, разпростираше се и в другите сфери на живота, към които той проявяваше жив интерес, който наблюдаваше с очите на любознателния и постоянно обогатяващ своята култура и житейски кръгозор човек.
Как добре и точно умееше той да прецени всяка обстановка, да долови всяко настроение, да постави на везните съперника с неговите силни и слаби страни! Та Аспарухов още с този свой разказ сякаш подсказа онова, което се случи по-късно, на финалите през горещото лято в Мексико. Предвиди със своята интуиция усложненията, пренебрегнати във важния момент от някои научни работници, от някои лекари или треньори. Задухът, умората изцеждаха силите, подкосяваха краката. И злополуката се оказа неизбежна.
Когато се завърна от страната на ацтеките, нападателят не криеше разочарованието си, но не избягна и самоупрека. Тогава той заяви в анкетата, която се проведе в печата: „Ние, вместо да се равняваме с първите футболни сили в света, все изпадаме в ролята на догонващи. И все стигаме късно там, където другите вече отсъствуват и са отишли много по-напред. На нас ни е нужна своя, българска школа, съобразена с характерните качества на българите. А не да копираме сляпо чуждия опит!…“
Имаше тогава пред вид кратките мигове в летописите на нашия социалистически футбол, когато тъкмо тези качества биваха извеждани на преден план и България жънеше успехи, респектираше с дух, мощ и воля всеки съперник независимо от славата му на световната сцена, независимо от реномето на неговото име. Качества, които се превръщаха в поразяващи оръжия.
Кой не скланяше глава на стадион „Васил Левски“ в годините на онова златно поколение, което остави и златната диря в историята на нашия футбол! Поколение не само на таланти, на патриоти, готови да дадат всичко, на което са способни, за да защитят спортната чест на родината, да изковат победата. Колко много са примерите! И сега, когато връщаме лентата на спомените назад, пред нас оживяват вълнуващи мигове, неповторими с величието на духа, със заряда на спортната амбиция, с непримиримостта към всяко друго решение освен едно — победното! И името на Аспарухов ще бъде най-тясно свързано с тия подвизи на единадесеторката, в която блестяха имената и на Якимов, Дерменджиев, Пенев, Гаганелов, Ив. Димитров, Шаламанов, Котков, Симеонов, Попов, Бонев, Жечев…
…26 ноември. 1967 година. Мач от квалификациите за европейско първенство. С Португалия — трета сила в света от финалите в Англия. Няма друга алтернатива — само победата ще изведе България най напред!… Стадион „Васил Левски“ — 70 000 зрители натъпкани трибуни, които бушуваха в очакване. И още милиони се бяха заковали пред домашните телевизори.
До двубоя остава още час, а единадесетте бойци с герба на републиката вече живеят с него. Впрочем мислите им много по-отдавна са насочени към тази схватка, но сега е друго — сега е „кой-кого?“ И затова лицата им са така бледи, нервите толкова опънати. На масата за масажа се редуват един след друг всички. Масажистът върши своята работа. И е тихо така, че се чува тънкото триене на пръстите му по стегнатите и втвърдени от напрежение мускули.
Отвън изкънтя свирката на съдията, който прикани отборите, напомни им, че е вече време. Трудно се забравя такъв миг… Д-р Стефан Божков, треньорът, и той с обезкървено лице, отвори вратата, която прекрачиха мълчаливи и напрегнати единадесетте мъже. Тупна последния по гърба и рече. „Хайде, момчета!“
Най-напред чухме чаткането на бутоните по циментовия коридор. Това беше особен звук. Трудно можем да го предадем с думи. В него имаше някакъв характерен ритъм, някаква необичайна твърдост, острота и сила. Сякаш от тези чаткания на бутоните се оформяше мелодията на увереността, на бойкостта, на съзнанието, че се отива на решителен бой. Всички бяха съсредоточени. Никой не поглеждаше встрани. Предстоеше им да дадат всичко, да покажат онова, на което са способни. да победят!
Навън стадионът трещеше, развяваха се флаговете с познатите и любими три цвята. И когато в отвора на тунелчето се появиха тия мълчаливи бойци, експлозията на многохилядния призивен глас на трибуните избухна. Сякаш небето се сриваше над тоя врящ от страсти и копнеж котел…
Сега, когато се пренасяме мислено към тази неповторима батална сцена, още веднъж изпитваме тръпките, които и тогава полазиха по нас — тръпки на патриотично вълнение, на твърда вяра, на голяма сила!
И боят започна.
Ето епизоди от разказа за този знаменит мач, поместени във в. „Народен спорт“. „… Противникът бе не само изненадан, той направо се обърка. Явно беше, че няма да издържи… Ето Бонев нахлу в наказателното поле и би в долния ъгъл. Веднага след това се вдигна страшна бъркотия пред вратата на Америко и той трябваше с голям риск да спасява удара на Котков. После видяхме нашият русокос нападател да изпълнява пряк свободен удар. Топката завари неподготвена цялата португалска защита, а на устремилия се напред Жечев, не достигнаха сантиметри, за да я натика в мрежата. С възхищение бе посрещната солова акция на Аспарухов, който финтово се освободи от един, от втори, от трети пазач, излезе сам, малко встрани, срещу вратата. Нападателят не би в по-близкия ъгъл, което бе и по-лесно, а се прицели към по-далечния — с фалц, ловко и коварно. Голът изглеждаше неизбежен. Уви! Коженото кълбо се чукна от гредата и отскочи в аут. Нищо не излезе, но изпълнението бе великолепно.“
След почивката нашите футболисти заиграха още по-съсредоточено, настойчиво, вихрено, с бърза смяна на местата. Сега халфовете се изнесоха напред, поемаха отбитата от португалската защита топка и отново я пуснаха в ход към Америко. По фланговете изкачаха на свободни полета Аспарухов, Котков, Дерменджиев, Бонев. Противникът — омаломощен и дезорганизиран — рухва в 63 минута. Всичко се разви като на филм. Аспарухов предприема индивидуална акция от средата на терена, промъква се отляво с майсторски дрибъл и центрира над главите на португалските защитници. Ще спрем лентата за момент, за да предадем думите на Котков: „Пасът беше предназначен за мене. Но аз бях блокиран. С цялото си същество обаче почувствувах, че на десния фланг е останал свободен Чико. Леко се наведох, топката мина над главата ми и отиде към него…“ Продължението на епизода описа след това самият Дерменджиев: „За такова положение можеш само да мечтаеш! Гунди тръгна напред и разбрах, че трябва да заема позиция. После си подложих крака и за частици от секундата изпреварих Америко, който леко закачи с ръка топката, но тя отиде в мрежата!“
