— Много работи ми е показвал Гунди — споделя сега щурмувакът — на много неща ме е учил. Бяхме се разбрали двамата за един особено ефектен тактически ход. „Където и да се намирам — ми беше казал — ти, щом видиш топката у мене, тръгваш по фланга. Няма да се интересуваш дали ще ти я пусна или не.“ Така и правех. Дори и когато той бе понякога с гръб към мене, аз хуквах по крилото. И винаги — изключенията бяха много малко — когато бягах, виждах топката да излиза пред мене, когато вече бях „изпуснат“ от защитата и сам пред вратаря, не ми оставаше нищо друго, освен да натисна спусъка.
Тази ерудиция на Аспарухов бликаше със сила и в игрите на националния отбор, в паметните големи и победни негови проявления. Тя бе в основата, на футболния му почерк, с който „Левски“, а после и „Левски-Спартак“ жънеха успехи на родна сцена. Попитайте Христо Бонев — той и сега ще ви каже, че при своя дебют на голямата футболна сцена дължи много на топло подадената му ръка от Аспарухов. Попитайте и другите, които идваха след Гунди и се нареждаха на единния фронт до него, и те ще ви разкрият с какво внимание, с каква грижовност той се отнасяше към тях, към тяхното усъвършенствуване! И само тези след него ли? Всички, които са били рамо до рамо с този футболист, могат да потвърдят не само какъв играч, а и какъв верен и искрен другар беше Аспарухов! И с каква чиста радост отвръщаше на дружбата с дружба, на обичта с обич, на уважението с уважение; как се възхищаваше от играта и личността на Якимов — Митата, с когото бяха станали неразделни, на Дерменджиев, на Шаламанов, на Симеонов, на Пенев, на Жеков, на Христо Илиев. Да не говорим на най-близкия, за Сашо Костов, за Жечев или пък за Котков.
Горещ поклонник и сторонник на нападателното начало в играта, той сподели в едно интервю:
— Налага се сериозен разговор на тази тема в нашия футбол. Надявам се, че треньорите ни ще разберат голямото значение на нападателния стил на игра и ще съдействуват на тази основа за повишаване на общата класа. Не случайно в последно време се възхищаваме от силни атаки на съветски, английски, унгарски, шотландски клубове. Ние разполагаме с редица състезатели, които също могат да играят нападателен футбол. Трябва да подчертая, че на нас футболистите по начало не допадат отбранителните варианти. В немалко мачове някои действуват по един грозен отбранителен начин, оставили напред само един или двама нападатели. Тук вината трябва да се търси преди всичко у треньорите, поставили подобни задачи. „Бетонът“ най-често означава понижено самочувствие, примирение със загубата. Така ние отнемаме красотата на играта, отблъскваме публиката. Създаваната психоза у всички ни за „точка навън“ и „две точки у дома“ е вредна. Срещу нея трябва да поведем безкомпромисна борба. Практиката показва, че само нападателният футбол е най-прогресивната форма. За него обаче се изисква преди всичко отлична физическа подготовка.
Аспарухов разсъждаваше така и когато не бе вече здрав, когато травмите упорито ерозираха неговата физика и психика. Но и тогава той си оставаше водеща личност — вече не като „таран“, а като диспечер от по-задна позиция, откъдето пак с присъщия си финес и майсторство, с характерното за него проникновение в ходовете на играта моделираше атаките извеждаше на ударни позиции другите, сам не пропускаше случая да се включи в настъплението и да го завърши с изстрел. Неговото обаяние и сега имаше голяма сила — хилядите продължаваха да скандират името му по трибуните, стотици все си го следваха от съблекалнята до паркирания край стадиона малък „Фолксваген“. А в такива моменти той с тъга ни казваше:
— Сигурен съм, че същите тези, които сега викат „Осанна!“, утре, когато по една или друга причина (така или иначе аз не съм автомат) започна да греша и да пропускам голове, ще ме освиркат. Има толкова примери в това отношение…
Даваше си сметка за съдбата на „звездата“, след като блясъкът й започне да отслабва. Но прав ли беше за себе си? Трагичната и преждевременна житейска развръзка не допусна такава проверка.
С националния герб на фланелката
На път за Чили националният ни отбор спира във Виена. Уговорена е приятелска среща с Австрия. На 6 май 1962 година на стадиона в „Пратера“ единадесетте с герба на НРБ излизат в редица, предвождани от своя капитан Ракаров. След него, както е прието, е вратарят Найденов, зад когото се извисява с ръста си младоликият дебютант с N9 на гърба на фланелката. Така Георги Аспарухов встъпва на голямата сцена — току-що навършил своите 19 години. Спомняме си като очевидци как нещастно се развива за нас този мач — груба грешка на защитата, сетне автогол и загуба с 0:2 … Но един от българите получи висока оценка за оня момент, когато успешно финтира двама австрийски бранители и триково отправи топката към мрежата. Само шансът помогна на домакините — кожената топка докосна гредата, но от външната й страна, и отскочи в аут. Публиката дълго аплодира това изпълнение на нашия централен нападател, а австрийските журналисти припомниха на другия ден, това снажно момче е същото, което преди две години като юноша обра овациите на мача в Грац.
Не е възможно да се опишат всичките тия 50 срещи, в които Аспарухов е защищавал спортната чест на нашата социалистическа родина, да се възстановят кадрите от десетки и десетки чудесни изпълнения, мигове, в които е отбелязал своите 19 гола. Но не може да избегнем изкушението да върнем камерата назад и да проследим с удоволствие най-яркото в проявите му с националния герб на фланелката.
…1962 година 7 ноември. Мач за европейско първенство с Португалия в София. Играта не се развива благоприятно за нас тече вече 48-та минута, а съперникът води с 1:0 с попадение на тъмнокожия Еузебио — футболната перла от Мозамбик. И ето че Аспарухов изведнъж — променя хода на събитията и само за 7 минути — в 65-ата и 72-та минута бележи два гола. На българите сякаш са поникнали криле! Диев забожда още веднъж топката в мрежата на Коста Перейра — 3:1 за България! Ето как е описан вторият гол на 19- годишния тогава Аспарухов: „Той пое една топка с гърди на линията на наказателното поле и докато вършеше това, хвърли бързо поглед към вратата, където Коста Перейра бе готов да стартира към него. Реакцията на Аспарухов бе мълниеносна — без да пуска топката на земята, той с мек, но точен удар я изпрати точно под гредата. Наложи се трети мач на неутрален терен. За арена бе избран олимпийският стадион в Рим. Като сега си спомняме как зъзнехме в оня мразовит 23 януари 1963 година на трибуните. Много пот проляха тогава нашите момчета, за да нарушат равновесието в своя полза, за да поставят на колене такива опитни и отлични футболисти, каквито бяха тогава португалците — повечето от хората на «Бенфика», която два пъти преди това бе печелила европейската клубна титла. И триумфът не ни убягна: четири минути преди края Диев шутира силно. Перейра изпусна топката и пружинира отново към нея. Но Аспарухов бе пръв на «местопроизшествието» с лек удар я плъзна покрай тялото на вратаря в мрежата зад него.
Централният нападател от мач на мач израстваше не само като стрелец, но и като ловък диспечер, действуващ вече на по-голям район, еднакво деен и при строежа на атаките, и при техния завършек. Ще останат завинаги като образци неговите игри и головете с Белгия през 1965, с Швеция — 1967, когато викингите от север бяха сломени с 3:0 и Тодор Байкушев писа тогава: «Аспарухов бе най-дейният български нападател. Той най-често участвуваше в крайната фаза на атаката (24 пъти), отправи най-много удари (8), бе вещ организатор с разнообразни подавания и трикове, с разумно движение по фронта на нападението, автор бе и на красив гол!»
Ще се помни за цял живот и участието му в двубоите с Италия, победена в София с 3:2 на четвъртфинала за първенството на континента с оня отскок с цял ръст над пазача му Берчелино) пред снажния Албертози, и удара с глава, разтърсил гредата, от което последва и мигновеното точно попадение на Дерменджиев. Записали сме в бележника си думите, които сподели пред нас треньорът на «адзурите» Ф. Валкареджи след втория мач в Неапол, спечелен от италианците с 2:0: «Мислех, че жребият, който ни изпрати България на четвъртфиналите, е един щастлив шанс за нас. Но сега разбрах, че с някои други отбори щяхме да си спестим много от тревогите и вълненията, които преживяхме в тези 14 априлски дни…»
Тогава Аспарухов не блесна с голове, но фактът, че Гуарнери, който почти бе забравен в Италия като национал, получи най-висока оценка, подсказва за голямото, което той извърши като пазач на опасния български централен нападател. Спомняме си какви реплики си размениха Аспарухов и Шаламанов вечерта след двубоя по време на разходка по улиците на Неапол…
— На тоя Гуарнери — рече Гунди — му осигурих място още две години най-малко в националния тим…
— Аз пък — отвърна му Шами — направих от Прати национален герой (имаше пред вид, че като ляво крило Прати вкара важни голове и в София, и в Неапол)…
