Така в дух на самокритика се отнесоха и двамата майстори към участието си в тези паметни изпитания.
Трудно е да се градират по ефект всички ония срещи или голове, с които Аспарухов бележеше в своя растеж и възхода на родния футбол. Едни свързват името му с успехите в шампионата на континента, други — с първенството на планетата. Всеки един от тях имаше своя стойност и свое значение. Но като изпълнение не може да не поставим на първо място онази атракция на «Уембли» на 11 декември 1968 година, когато България завърши със световния шампион у дома му 1:1. Дълго световният спортен печат коментираше знаменития рейд на нашата деветка от центъра на игрището до място, където се опита да го посрещне и спре вратарят Уест. Никой не успя тогава да предотврати неизбежното — нито Уест, нито преди това Б. Чарлтън, Б. Моор, Нютън. Димитър Якимов описа епизода така:
«Подадох му при една контраатака в коридор, той влезе в него, пое топката, направи великолепни финтове — наляво, надясно — и натръшка защитниците по земята. Излезе на открито срещу вратаря, ловко го излъга с тяло и като по учебник извърши последното — с невероятен фалц и парабола намуши топката в мрежата!»
На екрана операторите от английската телевизия повториха шест пъти тази «операция». А в пресата на другия ден прочетохме: «Само големият талант на Аспарухов сътвори този гол, който може да влезе в учебник като изключително майсторство, техническо и тактическо изпълнение, да влезе в галерията на най-хубавото, което е демонстрирано на „Уембли“ в цялата му досегашна история.»
Може би на всеки ще направи впечатление, като се вгледа в стажа на Аспарухов с националната фланелка, че са налице дълги интервали на отсъствие. Така беше, защото той не винаги бе здрав и боеспособен в някои периоди с тежки контузии. Така, докато през 1963 година участвува и в шестте мача на нашия сборен тим, през 1966 не играе срещу Югославия и в европейската квалификация с Норвегия. Влиза в строя през март на следващата година за мача срещу ФРГ в Хановер и сетне чак през ноември срещу Швеция в София. През 1968 година лекува травма и не играе срещу Турция, а през 1969 отсъствува от мача с Полша във Варшава. Взе участие (не съвсем възстановен) на финалите в Мексико и след това до края на своя живот не можа да облече фланелката с държавния герб. Последният му мач с нея бе на 11 юни 1970 година в мексиканския град Леон срещу Мароко за световно първенство.
По повод на честото отсъствие понякога някои си позволяваха да го укоряват. Навремето им даде отпор самият треньор на «Левски» Йончо Арсов. При едно ново принудително прекъсване на състезателната дейност на Аспарухов през 1967 година той заяви в печата: «За жалост, намират се „доброжелатели“, които ехидничко подмятат нелепости — че манкирал, че симулирал — и какво ли не още… Това е отвратително! Аспарухов е честен спортист, обича до болка футбола и сега изживява болезнено временната раздяла с него. Виждал съм го да плаче от болка в съблекалнята през почивката, но пак е излизал на терена. Прочитал съм мъката в очите му, когато е трябвало да присъствува на стадиона само като зрител.»
А ето какво беше казал през същия период и д-р Стефан Божков — тогава треньор на националния отбор:
— Аспарухов не е добре. Той сам дойде в понеделник при мене и ме помоли да бъде освободен от отбора. Аз съм лекар и съм наясно по неговото заболяване — Гунди трябва да се лекува! Сега съм изправен пред затруднение: той е авторитетна фигура в националния отбор и аз градех концепциите си за важните мачове с Швеция и Норвегия с оглед на неговото участие. Предпочитам обратното пред риска да увредим още повече състоянието на този талантлив наш футболист. Считам, че при лечението с него се е злоупотребявало. Нямаше да се стигне до това, ако имаше по-голяма съгласуваност между лекарите и треньорите!
Георги Аспарухов участвува последователно във финалите на три световни първенства. В Чили беше още много млад и незрял, едва един месец преди това бе дебютирал в националния отбор, за да може да остави по-трайни следи. Всъщност той игра там само един мач — срещу Унгария — и отбеляза единствения гол за България. На шампионата в Англия пак замина след продължително лечение и недостатъчно трениран. Все пак отново единственият гол в нашия актив и там бе негово дело. В Мексико пристигна с оная объркана подготовка на целия отбор, която доведе и до добре известното на всички ни фиаско.
Всеки мач на Аспарухов в националния тим, и въобще зад границата, беше за него не само висше патриотично задължение, а и едно преживяване, което той дълго задържаше в сърцето си. Макар и кратки по време, престоите му в далечните и чужди страни, допира с тяхната култура, контактите с хората винаги го впечатляваха и подбуждаха към живи разкази за видяното и преживяното. Понякога повече за бита и живота в посетения град или страна, отколкото за двубоите на терена. Защото за него състезанието беше работа, която трябва да свършиш и си длъжен да свършиш. И по резултатите, които и така са известни, всеки ще отсъди какво си сторил. Другото — досегът с нови хора, запознаването с тях, с техния бит, с техните въжделения — то е лично достояние, което говори за силно развитото обществено чувство, за любознателност.
Как хубаво и увлекателно разказа веднъж в печата впечатленията си от турнето на националния ни тим в Бразилия през зимата на 1969 година:
«… Краткият престой на летището в Рим усили нетърпението ни. Но когато мощната 160-местна машина на аржентинската авиокомпания, която ни бе приела на борда си от Франкфурт, се стрелна по курс Запад и след по-малко от час под нас се разстла океанът, напрежението „разхлаби връзките си“. Беше уютно, топло и свежо. Удобните кресла ни предлагаха мечтания покой. А не след дълго и на монтирания пред нас киноекран започна прожекцията на интересен приключенски филм. Предвкусвахме приятни часове… Уви, умората, която бе насъбрана на „Уембли“, на мача в Есен, от това прелитане от страна в страна, се оказа по-силна. Не бе изминал и един час и всички потънахме в дълбок сън.
Събудихме се малко преди да се покажат контурите на материка. Бяхме летели и… спали 12 часа… Скоро закръжихме над Рио де Жанейро. На летището ни посрещна официална група, която прояви много внимание и сърдечност към нас. Бяхме тръгнали от Рим по обяд, в Рио кацнахме след 12 часа и половина… пак на обяд. Времето ни бе изпреварило… При слизането от самолета ни блъсна убийствена горещина и телата ни изведнъж плувнаха в пот. Посрещачите бяха по ризи, имаше и хора по къси гащета, боси (термометърът сочеше 37 градуса). А ние — с пуловери и костюми, с балтони, дори някои с кожуси (непозната дреха тук). Ужас! Разсъблякохме се с войнишка бързина, хукнахме към огромния подвижен вентилатор в чакалнята и изложихме на течението запотените си тела. Беше много комично да гледаш отстрани — скупчени един до друг, търсехме фронтално ефекта от вентилатора и следвахме вкупом движението му — ха наляво, ха надясно!
Луксозен автобус ни преведе през центъра на Рио за вътрешното летище, от което щяхме да излетим за Куритиба. Адско движение на коли, улици, оградени от 35-40-етажни здания, приличаха на тунели. Зърнахме и безкрайните плажове, натъпкани с човешки тела». И си представихме снега, който оставихме в родината, децата ни, които в този момент препускат с шейните.
Куритиба. Обичайното сърдечно посрещане. Но имаше и непредвиден сюрприз. Едва слезли от самолета, ние бяхме заобиколени от голяма група бразилци, които ни прегръщаха и тупаха по раменете и ни приветствуваха на … български. Оказа се, че това са българи. Всички плачеха от радост — възрастни хора, напуснали родината си преди 40 и 50 години, но не забравили българския си произход и майчиния си език. Бяха довели внуци и правнуци (да видят българи), които едва сричаха нашата азбука… Тия мили хора бяха наши постоянни спътници по време на престоя ни в Куритиба. Те бяха, които ни подкрепяха от трибуните и в двата мача. Настояваха да им разказваме за България, даваха адресите си, за да им изпратим «Под игото», книгите на Димитър Талев, и питаха какво искаме в замяна. Жеков се пошегува: «Пушки!» («Гръмнахме се», когато на другия ден в хотела някои от тези далечни наши сънародници донесоха «обещаното»).
Беше вече късен следобед, ала жегата не стихваше и си «показахме носа» само за тренировката, назначена за 18 часа на градския стадион.
Прибрахме се да спим — не, да лежим. Сън не идваше. Беше тежко, задушно. Нощта бе цяло мъчение…
Първият ни мач бе на другия ден в 16 часа, в най-голямата жега (термометърът показваше 34градуса). Знае се резултатът 4:4. Първото полувреме бе изцяло наше. Водехме с 3:1. През втората част необяснимо у всички изведнъж настъпи отпадане. Просто краката отказваха да се подчиняват. Веселинов получи колапс, а и всички други бяхме в нещо като «полуколапс». «Атлетико» бе много техничен отбор, коректен, фин. Играчите му използуват отличната си техника, типичното за южноамериканците жонгльорство.
