Мадам реши, че след трийсетина години като мисис Джералд Мартин, може да открие по-задоволителна роля в живота от съпруга на изтъкнат член на Законодателното събрание. Бе изпълнявала задълженията си като мисис Джералд Мартин вярно и без оплаквания, при това се справи много добре, но се бе преситила.
Със съжаление съобщи решението си на Сър и се разделиха като приятели. Мадам замина да се присъедини към някаква общност, съставена от хора на изкуството, някъде в Европа — може би в Южна Франция, може би в Италия. Ендрю все не беше сигурен къде точно (а и каква ли разлика имаше между Франция и Италия — за него те си останаха само имена, а пощенските марки върху редките писма до Сър бяха най-различни). Щом Франция и Италия бяха области от Европейския регион, при това отдавна, Ендрю не разбирайте защо се налага да имат собствени пощенски марки, но явно те настояваха да запазят някои древни обичаи, макар че светът бе оставил зад гърба си епохата на самостоятелните и съперничещи си нации.
Двете момичета също пораснаха. Мис — според единодушното мнение на всички се превърна в смайващо красива жена — омъжи се и се премести в Южна Калифорния, после се омъжи отново и отиде в Южна Америка, чу се и за следващ брак, и за нов дом в Австралия. Но сега Мис живееше в Ню Йорк, стана поетеса и никой нищо не говореше за нови съпрузи. Ендрю предполагаше, че животът на Мис не се е оказал толкова щастлив и пълноценен, колкото би трябвало, и съжаляваше. Все пак, напомняше си той, не разбираше съвсем ясно какво означаваше „щастие“ за хората. А може би Мис живееше точно както искаше. Поне се надяваше да е така.
А Малката Мис беше стройна жена с високи скули и изключителна деликатност, зад която обаче се криеше безкомпромисна твърдост. Ендрю никога не чу някой да говори пред него за нейната красота — винаги казваха, че Мис е красивата сестра, хвалеха Малката Мис повече за силата на характера, отколкото за външността. Но за вкуса на Ендрю златокосата Малка Мис винаги изглеждаше къде по-красива от нейната женствена и твърде закръглена по-голяма сестра. Но вкусът му бе вкус на робот в края на краищата, и той не се осмеляваше да обсъжда ничия външност. Едва ли би подхождало на робот да го прави. Той твърде добре знаеше, че няма право дори на мнение.
Около година след завършване на колежа Малката Мис се омъжи и живееше недалеч от имението на баща си, малко по-нагоре по брега. Съпругът й Лойд Чарни бе израснал на изток, но с удоволствие заживя на дивия бряг на Северна Калифорния, толкова обичан от неговата жена.
Освен това. Малката Мис недвусмислено обясни на съпруга си, че иска да остане близо до робота на баща си, неин пазител и наставник от дните на ранното детство. Вероятно Лойд Чарни се смая от обяснението, но не възрази и Малката Мис все така често идваше във внушителната къща на Мартинови, където сега живееха само остаряващият Сър и верният Ендрю.
През четвъртата година от брака си Малката Мис роди момче, нарекоха го Джордж. Имаше пясъчно червена коса и големи сериозни очи. Ендрю го наричаше Малкия Сър. Когато Малката Мис идваше с детето при баща си, понякога позволяваше на Ендрю да го държи, да го храни с биберона и да го потупва по гръбчето, за да се оригне.
Това стана още един източник на голямо удоволствие за Ендрю — гостуването на Малката Мис и Малкия Сър, особено когато му разрешаваха да се грижи за детето. Все пак в основата си Ендрю беше домашен робот от серията NDR. Каквито и дарби да имаше в дърворезбата, в колкото и доходоносен източник да се превръщаха тези негови занимания, грижите за деца бяха сред особено присъщите му черти.
Според Ендрю, след раждането на внука, Сър намери с кого да замени тези, които го бяха напуснали. Отдавна искаше да се обърне към Сър с необичайно искане, но досега все отлагаше. Наложи се Малката Мис — от доста време тя знаеше какво си е наумил Ендрю — да го подтикне да си отвори устата.
Сър седеше пред огъня в масивното кресло, държеше сериозна наглед стара книга, но явно не я четеше. Ендрю се появи под голямата арка към хола.
— Може ли да вляза, Сър?
— Нали знаеш, че няма нужда да питаш. Тази къща е колкото моя, толкова и твоя.
— Да, Сър. Благодаря, Сър.
Роботът направи няколко крачки напред. Металните му ходила тихо потракваха по тъмното излъскано дърво на пода. Спря и зачака мълчаливо. Знаеше, че му предстои нещо много трудно. Сър винаги проявяваше известна сприхавост, а на стари години реакциите му станаха особено непредвидими.
А дори се налагаше да обмисли някои сложности с Първия закон. Защото това, за което Ендрю смяташе да помоли, можеше дотам да разстрои стария човек, че да му навреди.
— Е? — попита Сър след малко. — Ендрю, недей да стоиш така. Като ти гледам лицето, искаш нещо да ми кажеш.
— Лицето ми никога не се променя. Сър.
— Значи съдя по стойката ти. Така де, знаеш за какво говоря. Нещо кроиш. Казвай, Ендрю.
И Ендрю каза:
— Бих искал да ви кажа, че… — Той се запъна и се впусна в предварително подготвената реч. — Сър, вие никога не се опитахте да се намесите по какъвто и да е начин в моите разпореждания с парите, които печелех. Винаги сте ми позволявал да ги харча изцяло според желанията си. Това е много мило от ваша страна, Сър.
— Парите са си твои, Ендрю.
— Само поради вашето добронамерено решение, Сър. Не мисля, че би имало нещо незаконно, ако ги бяхте задържал за себе си, но вместо това вие създадохте корпорация за мен и ми позволихте да управлявам печалбите си чрез нея.
— Щеше да е неправилно да постъпя иначе, без значение какви са моите юридически права върху твоите средства.
— Аз натрупах доста голямо състояние, Сър.
— И аз на това се надявах. Ти работиш много упорито.
— След плащане на данъците, Сър, и като се приспаднат всички разходи за уреди и материали, за собствената ми поддръжка и обновяване, успях да сложа настрана почти деветстотин хиляди долара.
— Не съм учуден от това, Ендрю.
— Искам да ви ги дам, Сър.
Сър се намръщи — с най-голямото мръщене от репертоара си: веждите му изминаха изненадващо голямо разстояние надолу, а устните се надигнаха точно под носа, мустаците се раздвижиха заплашително. Изгледа ядно Ендрю с очи, макар и замъглени от възрастта, но пак способни да съберат достатъчно свирепост.
— Какво? Ендрю, що за врели-некипели ми говориш?
— Не са врели-некипели, Сър.
— Ако някога съм искал парите ти, щях ли да си правя труда да ти създавам фирма, а? Нито пък ги искам сега. Като гледам, май имам повече пари, отколкото идеи какво да ги правя.
— Сър, независимо от това, бих искал да прехвърля средствата си на ваше име…
— И един цент няма да взема, Ендрю. И един цент дори!
— … не като подарък — продължи Ендрю, — а като цената на нещо, което мога да откупя само от вас.
Сър се вгледа в него и очите му издаваха объркване.
— Че какво е това, което можеш да откупиш само от мен?
— Свободата си, Сър.
— Какво?
— Свободата си. Искам да откупя свободата си, Сър. До този момент аз съм само част от вашата собственост, но искам да стана независима личност. Винаги ще запазя своята вярност и задължения към вас, но…
— За Бога! — кресна Сър с ужасяващ глас. Вдървено се изправи на крака и захвърли книгата на пода. Устните му трепереха, а по лицето избиха морави петна. Ендрю никога не го беше виждал така възбуден.
— Свобода?
И гневно напусна от стаята.
