Позитронният човек

излезе от моя дом и има свое семейство. Сам съм в тази къща, ако не броим Ендрю. А сега и той иска да си отиде. Да, ама не може. Ендрю е мой. Той ми принадлежи и имам право да му заповядам да остане тук, даже и да не му харесва. През всичките тези години си живееше много леко и ако си мисли, че може ей така да ме изостави, като съм станал стар и болнав, може да…

— Татко…

— Може да забрави тази работа! — извика Сър. — Да я забрави! Да я забрави!

— Татко, пак се навиваш излишно.

— И какво от това?

— Намали малко оборотите, отпусни се. Кога Ендрю е споменавал, че ще те напуска?

По лицето на Сър се изписа смущение.

— Ами как, какво друго искаше да ми каже, щом си поиска свободата?

— Той иска само едно парче хартия. Юридически валиден документ. Купчина думи. Въобще няма намерение да ходи никъде. Ти как си го представяш, че ще забегне в Европа и ще си направи там резбарска работилница? Не, не. Той ще остане тук. Ще ти бъде верен както винаги. Ако му заповядаш нещо, ще ти се подчини безпрекословно, както винаги. Каквото поискаш. Това няма да се промени. Всъщност нищо няма да се промени. Ендрю не е способен да пристъпи извън къщата, ако ти му кажеш да не го прави. Вградено е в него. Татко, той иска само няколко изречения. Иска да му кажат, че е свободен. Толкова ли е ужасно? Такава заплаха ли е за тебе? Татко, не е ли заслужил такова нещо?

— Значи това са ти схващанията, а? Някакви нови глупости, които си набиваш в главата?

— Нито са глупости, татко, нито са нови. За Бога, ние с Ендрю говорим за това от години!

— Значи от години си ги приказвате? От години?

— Да, години наред, непрекъснато. Да ти кажа право, идеята е моя. Казах му, че е смешно, да се смята за някакво ходещо приспособление, щом е нещо много повече. Той въобще не се отнесе добре към тази идея, когато му я предложих за пръв път, но продължихме да я обсъждаме и след време забелязах, че започва да възприема моето мнение. Накрая ми съобщи ясно, че иска да бъде свободен. Добре, казах му. Кажи на баща ми и всичко ще се уреди. Но той се страхуваше. Все отлагаше, защото се боеше да не те нарани. Затова аз го накарах да говори с тебе.

Сър сви рамене.

— Глупаво си постъпила. Та той не знае що е свобода. И как ли би могъл? Нали е робот.

— Татко, ти все го подценяваш. Той е особен робот. Той чете. Той размишлява над прочетеното. Той се учи и напредва от година на година. Може би когато го докараха тук, да е бил обикновен механичен човек като останалите, но способността да се развива я имаше в схемите му, нищо, че създателите му не знаеха. Той добре използва тази си способност. Татко, аз познавам Ендрю и ти казвам, че той не е по-малко разностранно същество от… от нас двамата.

— Това са глупости, момичето ми.

— Как можеш да говориш така? Той усеща нещата. Сигурно знаеш, че е така. Не съм сигурна какво чувства, поне в повечето случаи, но много често аз не знам и ти какво чувстваш, а ти можеш да се изразиш и с мимика, и с движения на тялото, докато той — не. Когато говориш с него, веднага забелязваш, че реагира на всякакви абстрактни понятия — любов, страх, красота, вярност, стотици други — точно както и ние двамата. Какво друго има значение? Ако нечии реакции са идентични с нашите, не мислиш ли, че и самият той е като нас?

— Той не е като нас — възпротиви се Сър. — Той е нещо съвсем различно от нас.

— Той е някой съвсем различен от нас — натърти Малката Мис. — И не е толкова различен, колкото искаш да си мисля.

Доскоро покритото с гневни червени петна лице на Сър посивя, той млъкна за дълго, загледан надолу в краката си. Загърна се по-плътно в халата. Все още приличаше на стар император, изправен величествено на трона си, но вече бе придобил вид на император, сериозно замислен да се откаже от престола.

— Добре — обади се той накрая. В гласа му се долавяше горчивина. — Ти спечели, Манди. Щом искаш да се съглася с тебе, че Ендрю е личност, а не машина, съгласих се. Ендрю е личност. Така да бъде. Сега щастлива ли си?

— Не съм казвала, че е личност.

— Точно това каза. Точно тази дума използва.

— Ти ме поправи. Каза, че той е изкуствено създадена личност и аз приех схващането ти.

— Добре де. Нека да е така. Съгласихме се, че Ендрю е изкуствено създадена личност. И какво от това? Ако го наричаме така вместо „робот“, променя ли се нещо? Само си играем на думи. Можеш да смяташ фалшивата банкнота за банкнота, но тя си остава фалшива. И можеш да наричаш един робот „изкуствено създадена личност“, но той пак си е…

— Татко, той иска да му дадеш свободата. Той ще остане да живее тук и ще направи всичко по силите си, за да бъде твоят живот приятен и удобен, както беше от първия ден. Но иска да му кажеш, че е свободен.

— Манди, това ще бъде безсмислено заявление.

— За тебе може би. Но не и за него.

— Не. Вярно е, че съм старец, но засега поне не съм изпаднал в слабоумие. В момента говорим за създаването на изключителен, юридически прецедент. Даването на свобода на роботи няма да отмени Трите закона, но абсолютно сигурно ще отприщи море от дрънканици за правата на роботите, за накърняването им и за какво ли още не. Роботите ще тичат в съда, за да подават искове срещу хора, които ги карат да вършат неприятна работа, или им отказват отпуск, или просто се държат нелюбезно с тях. Роботите ще подават искове срещу „Ю Ес Роботс“, защото онези са насадили Трите закона в мозъците им, защото някое юристче ще твърди, че това е нарушение на конституционните им права на живот, свобода и щастие. Роботите ще поискат да гласуват. Манди, не разбираш ли? Ще създадем огромни главоболия на всички.

— Не е необходимо да ги създаваме — отвърна Малката Мис. — Защото не е необходимо да правим от това световно събитие. Става дума за обикновено споразумение между нас и Ендрю. Искаме само частно предаден юридически документ, съставен от Джон Файнголд, подписан от тебе, заверен от мен, връчен на Ендрю, в който се заявява, че той…

— Не. Така няма да има никаква стойност. Я си представи, Манди — подписвам един лист, после умирам, а Ендрю се изпъчва и казва: „Чао на всички, аз съм свободен робот и тръгвам да търся слава и богатство, защото ей този документ го доказва“. И още първия път, щом си отвори устата пред някого, изсмиват му се в лицето и скъсват хартийката с безсмислици, след това го откарват в завода, за да бъде унищожен. Защото този лист няма да му осигури и най-слаба защита, тя не е валидна в нашето общество. Не. Не. Щом настояваш да направя тази щуротия, трябва да я направя както се полага или изобщо да не се захващам. Не можем да дадем свобода на Ендрю само с подписи върху един лист, засягащ само нас. Това трябва да се отнесе в съда.

— Много добре, значи ще го направим чрез съда.

— Но не разбираш ли какво означава това? — настойчиво попита Сър. Пак се ядоса. — Всички изброени проблеми ще излязат на бял свят. Споровете ще бъдат страховити. После насрещни искове… апелации… възмущението на обществеността… и накрая присъдата. Която ще бъде в наша вреда, не се и съмнявам. — Той ядно изгледа Ендрю. — Ей ти, я ме чуй! — Ендрю за първи път слушаше този остър стържещ глас. — Схвана ли каквото изприказвахме? Единственият начин да те освободя, ако въобще има смисъл, е да го направя по общоприетите юридически процедури. Но не съществуват общоприети юридически процедури за освобождаването на роботи. Щом тази работа влезе в съда, не само ти няма да постигнеш целта си, ами съдиите ще научат и за натрупаните от тебе пари, така че и тях ще загубиш. Ще ти обяснят, че един робот няма право да печели пари и да си открива банкови сметки или направо — ще ги конфискуват, или ще ме принудят да ти ти отнема, макар че нито имам нужда, нито желание да го правя. Значи за мен неприятности, а за теб — пълна загуба. Пак няма да бъдеш свободен, каквото и значение да влагаш в думата, но няма вече да разполагаш и със скъпоценната си банкова сметка. Е, Ендрю? Тази дрънканица заслужава ли риска да си прахосаш парите?

— Свободата няма цена, Сър — отговори Ендрю. — А шансът да получа свободата си струва всичките ми