Позитронният човек

7

Ендрю повика Малката Мис. Не толкова заради себе си, а защото гневът на Сър беше толкова силен, че Ендрю се опасяваше да не влоши здравето на стареца. А Малката Мис единствена в света бе способна да го успокои, когато изпаднеше в такова раздразнение.

При пристигането й Сър беше на горния етаж, в спалнята. Ендрю съпроводи Малката Мис по стълбите и се спря колебливо пред стаята, щом тя понечи да влезе. Виждаше се как Сър кръстосва напред-назад, движеше се толкова решително и ожесточено, сякаш дълбаеше пътека в старинния ориенталски килим.

Малката Мис извърна поглед назад към Ендрю.

— Ти защо чакаш там? — попита го.

— Не мисля, че е полезно за Сър да го доближавам в момента, Малка Мис.

— Не ставай глупав.

— Нали именно аз го разстроих.

— Да, разбирам, но досега трябваше да му е минало. Влизай с мен, ще оправим тази работа помежду си за нула време.

Ендрю чуваше ритмичния гневен звук от твърдите стъпки на Сър.

— При цялото ми уважение към вас, Малка Мис, въобще не ми се струва да му е минало. Смятам, че той все още е твърде раздразнен и ако го ядосам по-силно… Не, Малка Мис, не съм в състояние да вляза в тази стая. Не и докато ми кажете, че е достатъчно спокоен, за да говорим безопасно за него.

Малката Мис изгледа Ендрю и кимна:

— Така да бъде, Ендрю. Разбирам.

Тя влезе. Ендрю дочу как се позабави тревожният ритъм в походката на Сър. После гласове — първо на Малката Мис, нежен и спокоен, след това на Сър, избухващ в потоци вулканична ярост, и отново Малката Мис, спокойно като преди, и Сър, но не толкова трескаво. Последва реплика на Малката Мис, спокойна, но не и нежна. По-точно, доста твърда.

През цялото време Ендрю нямаше представа какво си говорят. За него не беше трудно да нагласи аудио-рецепторите си, за да чува ясно разговора, но му се стори неуместно! Само ги насочи, но дотолкова, че да долавя гласовете достатъчно и да разбере нужна ли е помощта му, но без да различава отделните думи.

Накрая Малката Мис се появи на вратата:

— Ендрю, ще влезеш ли?

— Както вече ви казах, Малка Мис, аз съм крайно загрижен за емоционалното състояние на Сър. Ако вляза и пак го предизвикам…

— Ендрю, нищо му няма на емоционалното състояние. За него не е убийствено да изпусне, малко пара. Всъщност даже му е полезно. Хайде, влизай. Влизай де.

Това беше пряка заповед, придружена с отслабване на потенциалите, свързани с Първия закон. Ендрю нямаше никакъв избор, освен да се подчини.

Намери Сър седнал в огромното кресло до прозореца — кресло от махагон и кожа, което Ендрю направи за него преди петнайсет години. Беше се загърнал в халата си. Наистина сега изглеждаше спокоен, но в очите му се виждаше стоманен блясък и както се бе настанил в креслото приличаше на разгневен стар император, комуто досаждат непокорни поданици.

— Добре, татко. Можем да обсъдим това тихо и разумно, нали?

— Опитвам се всичко да обсъждам тихо и разумно — напомни Сър. — Винаги съм постъпвал така.

— Да, татко, вярно е.

— Но това, Манди! Тази пълна глупост, тази чудовищна безсмислица, която Ендрю ми подметна…

— Татко!

— Извинявай. Но не мога да остана спокоен, когато се сблъсквам с абсолютна лудост.

— Знаеш, че Ендрю по начало не може да полудее. Лудостта не влиза в характеристиките му.

— Но щом ми казва, че си иска свободата — за Бога, свободата. — Какво, друго е това, ако не лудост? — Сър изпръхтя и лицето му се зачерви отново.

Ендрю никога не бе виждал Сър в такова състояние, никога. Пак се почувства несигурен дали трябва да стои в тази стая и да застрашава здравето на стария човек. Сякаш всеки миг Сър щеше да получи удар. И ако нещо му се случеше, пряко следствие от постъпката на Ендрю…

Малката Мис подкани:

— Спри, татко! Просто спри! Няма от какво да се вбесяваш!

Ендрю остана изумен — Малката Мис говореше твърде остро и непокорно на баща си — сякаш майка мъмреше капризното си дете. Внезапно му хрумна мисълта, че при хората времето сигурно променя нормалните роли на поколенията. Сър, някога толкова жизнен, властен и всезнаещ, сега бе слаб и уязвим като хлапе, а Малката Мис беше отговорна да го насочва, докато той се бореше да проумее загадъчния за него Ендрю недоумяваше как разговарят толкова остро пред него. Но след трийсетина години беше естествено никой от семейство Мартин да не се сдържа в присъствието на Ендрю, даже и по най-интимни теми. И защо ли да се притесняват от него? Нали беше само един робот.

— Свобода — натърти Сър с надебелял глас. — За робот!

— Да, идеята е необикновена. Признавам, татко. Но защо я приемаш като лично оскърбление?

— Нима? Приемам я като оскърбление срещу логиката! Оскърбление срещу здравия разум! Виж, Манди, какво ще кажеш, ако входната врата дойде при тебе и ти заяви: „Искам си свободата. Искам да се преместя в Чикаго и там да бъда входна врата. Мисля си, че да бъда входна врата в Чикаго ще ме удовлетворява повече“?

Ендрю видя как по скулата на Малката Мис трепна едно мускулче. Изведнъж осъзна, че бурната реакция срещу искането му трябва да е свързана с решението на Мадам преди години да прекъсне брака си със Сър и да го напусне, търсейки свободата си някъде в далечни краища.

Хората бяха толкова сложни същества!

Малката Мис възрази:

— Входната врата не може да ти каже нищо. Нито ще реши да се мести. Входните врати нямат разум. А Ендрю има.

— Изкуствено създаден разум.

— Татко, приличаш ми на някой от най-лютите фанатици фундаменталисти в „Дружество в защита на хората“! Ендрю живее с тебе от десетилетия. Познаваш го поне колкото останалите от семейството… Какви ги приказвам? Та той е член на собственото ти семейство. А сега изведнъж започваш да говориш за него, като че е някакъв подобрен вариант прахосмукачка! Ендрю е личност и ти прекрасно го знаеш.

— Изкуствено създадена личност — упорстваше Сър, но убедеността и силата изчезнаха от гласа му.

— Да, изкуствено. Само че няма връзка с разговора ни. Татко, живеем в двайсет и втори век, при това към средата. И би трябвало вече да разберем и признаем, че роботите са сложни и чувствителни организми с ясно проявени личностни особености — имат емоции, имат… ами, имат душа.

— Не бих искал да защитавам подобна гледна точка в съда — възпротиви се Сър. Каза го тихо, дори с шеговита нотка в гласа, наситен преди миг с озлобление. Явно си връщаше самообладанието. Ендрю усети облекчение.

— Никой не те кара да я защитаваш в съда — успокои го Малката Мис. — А само да я приемеш със сърцето си. Ендрю иска да му дадеш документ, който да го определя като свободен индивид. И има желанието да ти плати щедро за този документ, макар че всякакво плащане в случая е излишно. Това ще бъде най-обикновено потвърждение на неговата самостоятелност. Какво ужасно има, ако смея да попитам?

— Не искам Ендрю да ме напусне — намусено отвърна Сър.

— А! Това било, значи! Това е разковничето, нали, татко?

В очите на Сър вече нямаше огън. Сякаш се потопи в самосъжалението.

— Аз съм стар човек. Жена ми си отиде отдавна, по-голямата ми дъщеря се отчужди от мен, по-малката