— Съгласен съм с вас — дипломатично отбеляза Стенли Файнголд. — Все пак насрещните искове са заведени. Има и други, освен споменатите два. А ще трябва да отговорим и на възраженията на…
— Не желая да науча кои са останалите от списъка. Просто отидете там и опровергайте всеки тъпашки довод, който тези реакционери изтъкнат.
— Нали знаете, че ще направя всичко възможно, мисис Чарни — отвърна Стенли Файнголд.
Но в гласа на адвоката липсваше убеждение. Следващата случка ги изненада седмица преди да се гледа делото. Малката Мис се обади на Файнголд:
— Стенли, току-що ни уведомиха, че в дома на баща ми ще дойде телевизионен екип в понеделник, за да монтира специалната апаратура за процеса.
— Да, естествено, мисис Чарни. Така е според обичайната процедура.
— Нима делото ще се гледа в дома на баща ми?
— Да, там ще изслушат заявлението на Ендрю.
— И останалата част от процеса също, така ли?
— Мисис Чарни, едва ли е точно да наричаме това процес.
— Останалата част от процедурата къде ще се проведе? В залата на съдията Крамър ли?
— Обичайната процедура е всяка страна-участник в делото да присъства чрез електронните медии. А съдията ще приема всичко на мониторите в кабинета си.
— Никой ли вече не се явява лично в съда?
— Рядко, мисис Чарни. Много рядко.
— Но все още се случва?
— Както казах, твърде рядко. Светът е толкова разпръснат днес, а хората, са разделени от такива разстояния… по-лесно е да използваме електрониката.
— Искам това да стане в съдебната зала.
Файнголд я изгледа въпросително.
— Има ли някаква по-особена причина?
—
Файнголд кимна. Изглеждаше неспокоен.
— За да уредим делото да се гледа в съдебна зала толкова скоро, мисис Чарни, ще се наложи аз да…
— Тогава направете го.
— Участниците по насрещните искове положително ще възразят срещу допълнителните разходи и неудобства.
— Ами нека те си останат по домовете за делото. За нищо на света не искам да им причинявам неудобства. Но Ендрю и аз имаме намерението да бъдем в тази съдебна зала.
— Ендрю и
— Да не мислите, че ще остана вкъщи този ден?
И така, бе подадено съответното искане, другите участници помърмориха, но не успяха да измислят солидно възражение (всеки имаше право да бъде изслушан в съдебната зала, електронното участие беше доброволно, разбира се) и на определения ден Ендрю и Малката Мис се представиха пред съдията Крамър от Четвърта мрежа на Регионалния съд за отдавна чаканото дело, което по чисто технически причини бе заведено като „Мартин срещу Мартин“.
Стенли Файнголд ги придружаваше. Съдебната зала разположена в сграда с унил вид, може би помнеща дори двайсети век, се оказа учудващо малка и непривлекателна тясна скромна стая с обикновено бюро за съдията в единия край, няколко неудобни стола за желаещите да се явят лично и ниша с апаратурата за електронни комуникации.
Единствените други присъстващи бяха самият съдия Крамър — неочаквано младолик, с тъмна коса и живи блестящи очи — и Джеймз Ван Бурен, представител на обединилите се страни по насрещните искове. Различните податели на исковете не присъстваха. Щяха да се появят на екраните. Нямаше какво да направят срещу иска на Файнголд, но нямаха и намерение да изминат целия път до съдебната зала. Рядко някой си правеше труда. Така че се отказаха от правото си да присъстват и се съгласиха с обичайните изявления.
Първи предявиха претенциите си другите страни по делото. Не казаха нищо изненадващо.
Говорителят на Регионалната организация на труда не наблегна прекалено върху перспективата за по- остро съперничество между хора и роботи при търсенето на работа, ако Ендрю получи свободата си. Обсъди въпроса високопарно, в по-общ план.
— През цялата ни история, откакто първите маймуноподобни човеци одялали първите кремъци и ги превърнали в ножове и чукове, а значи в първи оръдия на труда, ние съзнаваме, че сме вид, чиято съдба е да контролира околната среда и усъвършенства този контрол чрез технически средства. Но постепенно, тъй като сложността и възможностите на нашите инструменти нарастват, ние се отказахме до голяма степен от своята независимост — станахме зависими от своите оръдия на труда и то по начин, който отслаби способността ни да се справяме с обстоятелствата без тях. А сега създадохме и оръдие толкова умело, толкова осведомено и с толкова много функции, че наглед то има почти човешки интелект. Разбира се, говоря за роботите. Несъмнено, ние се възхищаваме на изобретателността на специалистите по роботика, ръкопляскаме на изумителните възможности на техните създания. Но днес сме изправени пред нова плашеща възможност — може би сме създали тези, които ще ни наследят; може би създадохме машина, която не знае, че е машина, която настоява да бъде призната за независим индивид с правата и привилегиите на човешко същество. И която по силата на вграденото в нея техническо превъзходство, на физическата си издръжливост и сила, на хитроумно проектирания позитронен мозък, на почти безсмъртното си тяло, ще започне да се смята за наш господар. Каква ирония! Да изобретим толкова добър инструмент, че той да се възцари над своите създатели! Да бъдем изместени от собствените си машини, да ни принудят да изчезнем, да бъдем изхвърлени на боклука на еволюцията…
И така нататък, едно звучно клише следваше друго.
— Пак ли този Франкенщайнов комплекс — е погнуса промърмори Малката Мис. — Голямата параноя. Още веднъж всички ужаси на невежеството, насочени срещу науката, срещу машините, срещу прогреса.
Но даже тя трябваше да признае, че тази позиция бе изложена красноречиво. Ендрю седеше загледан в екрана и слушаше как човекът от Организацията на труда излива поток от страхотии, улови се, че се чуди защо някой си е помислил такова нещо — роботите искали да изместят хората и да ги хвърлят в някакъв боклук.
Та нали роботите бяха създадени да служат. Това беше смисълът на съществуването им. Би могло да се каже, че това е удоволствие за тях. Но дори Ендрю се замисли дали пък с постепенното приближаване на роботите към хората, ще стане толкова трудно да се различават от тях, че хората, на които липсва вграденото съвършенство на роботите, ще започнат да се смятат едва ли не за второкачествени същества.
Най-после многословната реч на говорителя на профсъюзите свърши. Екранът угасна и дадоха кратка почивка. Дойде ред и на говорителя на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“.
Името й беше Етел Адамс. Жена на средна възраст с изпито лице и остри черти — може би неслучайно толкова приличаше на знаменитата робопсихоложка Сюзън Келвин, великата и почитана фигура в науката на предишния век.
Тя не се впусна в празната реторика на предшественика си. Както се очакваше, тя просто изтъкна, че ако бъде удовлетворено искането на Ендрю, ЮСРММ ще бъде неимоверно затруднена в проектирането и производството на роботи — нейния основен продукт. Ако решението покажеше, че фирмата произвежда не машини, а свободни граждани, щеше да бъде обвързана от цял куп нови трудноразбираеми ограничения, които ще засегнат убийствено работата й. Или накратко, целият напредък в науката ще бъде изложен на ненужен риск.
