Така му бях благодарна на този човек в тази вечер. Не толкова за това, което казваше, колкото за добротата, за съчувствието, за човешкото отношение.
Смазана съм. Не от това, че една вечер замръквам, без да са начело моите момичета. Не от това, че Анелия изпусна лентата. Не от твърдата решимост на съдийките най-сетне-да пробият българския бастион. Сутринта един вестник питаше ще може ли някой да го пробие. Казвам си — може, всичко може! Но как може тези жени, които от толкова години наблюдават големи и малки състезания, как може да не са видели, че силата на българския отбор е точно в риска, в трудността, в големите композиции. Че ние ако не превъзхождаме рязко, категорично, ще ни пометат, та нищо няма да се види.
Нали все искат всяка година да се организира екскурзия, да им се дават командировки, да отидат на голямо състезание, защото са специалкстки и трябва да се учат. И какво научиха от толкова много учене?
Осъмвам с триста закани. Най-страшната от всички — ще видите днес как ще играят българките!
Играят фантастично. Прав беше Андре, като казваше първата вечер: „Нешке, не може утре да нямаш шампионка. Никой не може да издържи на твоята тройка. Страшни са! Над съперничество, над съдийство!“
Винаги с особена благодарност ще си спомням за страсбургската публика. Как бързо, как точно се ориентира, как умее да отличи това, което е действително за отличаване. До какви непознати, невиждани размери стига възторгът. Слушах залата и това беше най-хубавата музика, която някога съм чувала — този грохот от аплодисменти за моите чудесни момичета.
Анелия игра като … Анелия. Няма никакво друго сравнение. Никоя не може да играе като нея. Това беше Анелия, каквато я виждах след една година. Това беше зала, която явно може да изтръгва нещо от неподозирани глъбини. За оценка 9,9 публиката вдигна такъв скандал! Ще помислиш, че ще се срутят стените на зала „Ренюс“. Десет минути никой не може да потуши развилнялата се буря. Напразно спикерът повтаря непрекъснато, че така пречат на френската гимнастичка, на която предстои да играе след Раленкова. Накрая започна да повтаря: „Франция, Франция“, докато прикове вниманието. Заслушаха се хората да чуят какво й е на Франция и разбраха едва тогава, че ще играе състезателка от Франция. На съдииките им стана ясно, че в тази зала трябва да се внимава.
Лили, която във вчерашния ден ми беше скъсала нервите с безупречната си прецизна, точна, страхлива игра повече, отколкото Ани с изпускането, сега ме караше да забравям за всички ядове, които ми е създавала. Ето го жизнерадостното дете на България. Наистина подлуди тази чудесна зала. След протеста за онова 9,9 на Ани и на моите момичета започнаха да вдигат десетки. Само че няма ли да се окаже малко късно? Преди това за обръча на Лили вдигнаха 9,8. Видеозаписът не можа да покаже никаква грешка. Защо бяха смъкнали тези две десети? Някоя от съдинките видяла, че обръчът вибрира, но понеже бил чак до тавана, в този момент видеозаписът не могъл да го хване. Толкова е излишно да се пита защо, че се учудвам на упорството си…
На Даля Куткайте нервите не издържаха. На Галина Белоглазова й предстоеше да играе бухалки, последния уред. Трябваше да го изиграе без грешка и да бъде шампионка. Спъна се и изтърва бухалките в последната секунда. Буквално на самия финал, когато оставаше само да се поклони на публиката и да поеме короната.
Сега вече всичко щяха да решат бухалките на Диляна. Не мога дъх да си поема от напрежение. Казвам й: Диляяче, нямаш никакви шансове. Играй ги тези бухалки така, че зала „Ренюс“ да ги види в целия им блясък. Хайде, дете, покажи какво можеш. Диляна се усмихна щастлива още преди победата. Все и казвам — внимавай, Диляна, не забравяй мярката, внимавай да не изскочиш от килима. Сега и казвах точно това, което иска да чуе Диляна — играй, както ти можеш да играеш. Игра. През цялото време се страхувах само от едно — да не изскочи наистина извън килима. При всяко доближаване до края си казвах това вечно „внимавай“, което сега за щастие не можеше да чуе. Музиката се чуваше само някъде в началото. Диляна играеше под такта на аплодисментите. Ах, как обича точно този съпровод Диляна!
В краткия път от подиума до мене вече е научила, че е шампионка. Абсолютна световна шампионка и идва да се гушне безкрайно щастлива и да прошепне няколко думи — най-голямата награда за треньора: „Благодаря за вснчко. И затова, че ми казахте, че нямам никакви шансове. Ако знаех, че от бухалките зависи титлата, щях да се стегна и може би да сгреша.“
Ако ме питат как трябва да се държи треньорът на самото състезание, как да окуражи състезателите, как да се оползотвори максимално изработеното в тренировъчната зала, как да се даде повече, не по-малко, защото това, че се играе пред публика, стимулира едни, потиска други, това, че се играе на голямо състезание е също психологически фактор с две остриета … няма да мога да кажа. Не защото не искам, а защото действително не мога. Аз съм си създала един подход, проверен в много турнири, различен към всяка. Какво трябва да кажеш в последната минута, за да събереш всичко, което има в твоята състезателка? Може би въпрос на интуиция. Нямаш време да премисляш, да правиш анализ, да избираш предварително подготвени думи. Те идват някакси в момента.
Какво не трябва да прави треньорът по време на състезанието, зная. То беше желязно правило на моята треньорка, стана и мое. Състезателите не бива да се товарят с мисълта за класиране, оценки, съдии. Треньорът трябва да се подготвя да посрещне спокойно и грешката. Това е нормално човешко поведение. Никой не е машина, за да искаш да бъде безотказно точен. Моята грижа да не се допускат грешки е в тренировъчната зала. Ако там всичко е подготвено както трябва, грешката вече ще бъде някаква случайност и трябва да се приеме, без да се драматизира.
Абсолютна световна шампионка — Диляна Георгиева. Световни вицешампионки — Раленкова, Игнатова, Белоглазова. Никак не е лошо. За момент забравям всички ядове и страхове. Как изглеждаше безнадеждно всичко и как хубаво завърши. Питам се за кой ли път — може ли човек да е толкова щастлив, и се сепвам. Как така завърши? Завършил е многобоят на индивидуалните състезателки. Ами шампионатът на уредите? Ами ансамбълът?
Изпуснаха две от момичетата във втория ден обръчите и се надигна тази вълна, която не можеше да не се надигне. Не ме интересуваше кой какво говори. Момичетата трябваше да се стабилизират, за да им се напомни, че са много добре подготвени, няма от какво да се страхуват и главно да не нищят сега грешката. Тръгвам към тренировъчната зала и чувам двама български журналисти да си говорят доста високо, така че всички да ги чуят:
— Видяхме чудесно българско изпускане на обръчи.
— Ами говорих й аз, че тази музика не може да се наложи…
За какво ли единият се радва на чудесното българско изпускане, какво общо има грешката с музиката… Чудя се тези двамата за какво ли пък злорадствуват. Сигурно ме мразят, въпреки че не мога да измисля никаква приемлива причина. Но, от друга страна, могат ли да мразят шестте момичета? Изключено! Това са деца, които не са успели да влязат в конфликт с никого. Съвсем сигурна съм, че двамата журналисти дори не ги познават… Абе, какво съм се загрижила за такива глупости. Злорадствуват, защото им се злорадствува и имат повод.
Това, от което бях най-доволна и обнадеждена, е, че децата не се караха. Успокояваха се. Пожалиха двете, които сбъркаха. Спомних си как в Лондон след една такава грешка цяла нощ се караха, прехвърляха си вините треньорки и състезателки. И, разбира се, третото ни място съвсем не беше изненадващо. Това, че тези момичета си бяха създали добър колектив, ме караше да вярвам, че ще издържат в най-трудното, в последния ден, когато се решава победата.
Издържаха. Играха така вдъхновено, така ярко, подчертаваха с толкова настроение всеки детайл, че се видя цялата красота на композицията, цялата красота на шест момичета, които нямаше какво да крият. Можех вече наистина да си отдъхна. Въпреки силата на трите големи никой наистина нямаше да ми прости провала на ансамбъла. А за мене вече и второто място щеше да се смята за провал.
Шампионатът на индивидуалните състезателки беше ново тържество на българската школа. Отново 14 медала. Отново три пъти по три български знамена на пилоните. Само че сега бях тръгнала с девет гимнастички и деветте станаха световни шампионки, защото и двете вицешампионки от многобоя взеха златни медали на уредите. Наистина точно такава победа не бях имала и толкова щастлива не бях се чувствувала.
Стойчо беше тръгнал с колата за Страсбург и аз реших да се върна с него, не със самолета. Добре, че
