останах, защото на другия ден установихме, че колата е разбита и ограбена и бяха необходими няколко дни, докато се оправи. Трудно е сам човек след такава радост да се оправя в чужда страна. На връщане в Белград отседнахме за една нощ в една колежка — Вера Радославлевич. Тя ме посрещна с тържествена торта, направена по тържествения случай. Обадила се Маргарита и казала, че съм герой. Отначало не обърнах внимание на цялата тържественост на Вера.
— Ама ти не разбираш ли какво ти казвам? Ами да, за Маргарита съм си все герой…
Казвам го и изведнъж се сепвам. Ама за какво ще се обажда Маргарита чак в Белград. Да не би… Не смея да си го помисля…
— На социалистическия труд? — пита Стойчо.
— Точно така, някъде съм го записала…
Отпразнувахме веднага, разбира се. Стойчо все има някакви бутилки за всеки случай. Ето ти го и случая. Радвам се и бързам да се прибера, за да видя истина ли е. А си мислех, че мене никакви награди не могат да ме развълнуват…
Отивам към залата с малко страх. Сега, след такава победа, как ли ще се разфукат, как няма да им се тренира, колко ли ще ме успокояват, че нас вече никой не може да ни настигне. Нищо подобно. Щастливи, мобилизирани, готови за нови подвизи. Изглежда си спомнят онази кошмарна вечер, когато замръкнахме с трето и четвърто място. Изглежда малките настръхват, като си спомнят какво беше след грешката.
Предстоеше подготовка за Олимпийските игри в Лос Анжелос. Първите за художествената гимнастика. Започна едно наистина ужасно време, когато непрекъснато ни се напомня, че игрите, разбира се, не са като световно първенство, че нищо няма да струват досегашните ни победи, ако се провалим точно на първата си олимпиада, че трябва съвсем сериозно да се отнесем и т.н. Имаше дни, в които съжалявах, че сме станали олимпийски спорт. Това, когато много ми натежи напрежението. Иначе се радвах, разбира се. Кой би искал повече една олимпиада…
Бяха определили от миналата година и комисари. Когато пристигна представителят на ЦК на ДКМС, вече изтръпнах. Представях си го, както започна да идва всеки ден, че изведнъж ще реши да изпълнява комисарските си задачи и ще започне да ни агитира всеки ден колко страшно е на олимпийските игри, и как трябва да преустройваме работата си, и как по-сериозно да погледнем. Настръхвах и чаках деня на конфликта, защото твърдо бях решила, че ако и той започне да ме поучава непрекъснато, няма да издържа. За голяма моя радост Ангел Гурмев, който в началото идваше, наблюдаваше тренировките и мълчеше, постепенно се отпусна, сприятели се с момичетата, разведрявате атмосферата с някоя шега. Започна да носи най-новите, най-хубавите книги, да осигурява билети за театрални постановки, от време на време пристига с някой артист. Внесе празниците в нашата зала. Рожден ден на някое момиче, за което, залисани в работата си, не се сещахме. Отначало се питахме за коя ли е днес, щом видим Ангел с букет, после започна да ни предупреждава няколко дни по-рано, та да си бъде празникът празник. Пристигаме ли, заминаваме ли, на какъвто и да е турнир — Ангел е на аерогарата. Срещи с щангистите, срещи с алпинистите, срещи с артистите от Младежкия и Народния театър, с работници от заводи… Как успява да ги организира така, че да се връщаме с благодарност към тези вечери, към тези разговори.
Поехме и шефството над един дом за изоставени деца в Бояна. Носехме им подаръци, децата много ни се радваха. А когато си тръгвахме, плачеха и ние се чувствувахме виновни с чужда вина. Имаше едно много хубаво и много тъжно момченце. Много ми се искаше да го взема. Стойчо пита: „А защо точно хубавото момченце, защо не вземеш някое грозничко, защо не вземеш всички…“ Няколко дни у дома остана едно момче, на което трябваше да се осигури специална медицинска консултация. Стойчо протестираше, че ако остане по-дълго ще му дожалее и няма да може да го върне. И ако не мисля да превръщам дома ни в частна детска градина, трябва по-бързо да се справя с медицинския проблем и да отведа момчето в детския дом. Истината е, че аз нямах време да се грижа достатъчно дори за дъщеря ни, така че не беше справедливо да му стоварвам нови грижи. И той си има работа и в крайна сметка не може да се помогне на всички деца, но всяко посещение в Бояна ме разстройваше. Момичетата също се връщаха в залата като попарени, а когато директорката се обаждаше отново, нямах сили да й откажа.
Нашият неуморим комсомолски комисар проявява безкрайна изобретателност, когато трябва да зарадва, да развесели момичетата. Устройва и карнавали, които са наистина весели празници. Понякога съвсем тактично намеква: „Виждате ми се всички много уморени. Какво ще кажете за една екскурзия до Витоша“, или „Какво ще кажеш, да организирам ли един ден бригада в кюстендилските черешови градини…“, или „Обадиха се от Димитровград. Решили са да си построят младежки дом. Искат първите средства за него да съберат от една продукция на националния отбор.“ На Димитровград аз никога не мога да откажа. Там публиката ни посреща така хубаво… От време на време в нашата зала пристига и Станка Шопова, тогава първи секретар на ЦК на ДКМС. И тя пита дали имаме нужда с нещо да ни се помогне. И не ни затормозява с това, колко много очаква цялата общественост и колко ще бъде жалко, ако не издържим. Не, държи се съвсем естествено, разведрява това напрежение и неизменно завършва с: „Ако ви трябва нещо, ако имате някакъв проблем, в който можем да ви помогнем…“ Нямаме. Доволни сме, че усещаме непрекъсто тази грижа. Достатъчно ни помагат и с това, че ни изпратиха Ангел, защото се оказа, че действително ни е бил нужен такъв човек. По-ведро стана с него в нашата зала. И за да не ни липсва никога, когато е в отпуска, когато е в командировка, идва едно друго момче — Румен Ангелов. Понякога го виждаме на аерогарата, понякога в залата и знаем, че Ангел не иска да ни остави без внимание. И тогава, когато го няма, трябва да ни посрещне добрата усмивка на Румен…
Имате ли нужда от нещо? Може ли някой да ни помогне — пита винаги другарката Шопова. Нямаме. Можем да си помогнем само ние. Програмата, която подготвяме за, олимпийските игри, трябва да е наистина супер. И е. Работим с огромно увлечение. Гледам каква чудесна тройка имам, гледам как до големите ден след ден израства мъничката, крехката като трепетлика Бианка. Усещам сърцето си да пее и от време на време да се свива от една съвсем нова болка. Защо регламентът на игрите предвижда две, а не три момичета? Коя от тези три толкова големи гимнастичкн ще трябва да се лиши от големия си шанс? Защото нали и трите са получили шампионска подготовка, и трите са доказали, че могат да бъдат на първо място, а всичко ще се реши най-вероятно от състезанието в последния момент. Досега нервите и на трите издържаха, но трябваше да се борят с момичета от други отбори. Никога помежду си. Няма ли да ми осакати атмосферата в отбора тази борба? Какво ли си мислят сега, когато са се втурнали в тази подготовка за първите си олимпийски игри? А не са ли толкова мобилизирани точно защото всяка усеща вече, че трябва да защити мястото си и това ще бъде „адски“ трудно, както са свикнали да се изразяват. Точно „адски“… Не зная добро ли е, не е ли, че три толкова силни ще трябва да се преборят за две места. Сърцето ми се свива, като си помисля, че трябва да замина с две и едната да е резерва. Една от тези три — резерва! Как ще го понесе. Аз отсега не мога да го понеса.
Бяха попитали на пресконференцията в Страсбург новата абсолютна световна шампионка:
— Дава ли ви сега титлата някакво предимство при определянето на олимпийския отбор?
— Никакво. След няколко дни влизам в залата с всички и нямам ни права, ни предимства. Само това, което си завоювам във времето до игрите. Ще е нужна много работа. Другите кандидатки имат много качества и също никакви предимства…
Умно, точно отговори Диляна. Никой няма никакви предимства. Аз също.
Една френска журналистка — Кристиян Вайбел, беше написала след шампионата на Световното първенство в Страсбург: „…Световната шампионка от Мюнхен Анелия Раленкова, втора предишната вечер, просто омая всички със своята смелост, грациозност, чар. Публиката бе в краката й. Журито в тон с публиката. Десет за съчетание с обръч, 10 за топката, 10 за лентата и «само» 9,9 (му се иска на човек да напише) за съчетанието с бухалки. Това струпване на постижения беше едно признание за непокътнатия талант на една световна шампионка, която ще гони своя реванш по време на Олимпийските игри в Лос Анжелос, ако пожелае Нешка Робева. Защото изборът на двете в рамките на българския отбор ще бъде страшен — в духа на Корней: дългът преди всичко.“
Ето че Кристиян Вайбел се беше сетила и ме пожали в деня на най-голямата ми победа. Нищо по-точно от написаното — изборът на двете в рамките на българския отбор ще бъде страшен. Само че нищо не зависи от това, какво ще пожелае Нешка Робева. Единственото, което мога да искам, е да играят трите. Ако продължаваше да се състезава Илиана, сигурно щях да искам да са четири…
Какво искам аз, няма никакво значение — не мога да променя олимпийския регламент. В крайна сметка кои ще бъдат тези две, си е техен проблем. Моят е по-прост, по-ясен — как да ги подготвя и трите така, че
