олимпиадата? Ами така тя си отпада автоматически, защото тогава ще трябва да се избират две. Нека сега разбере, че няма прошка, че работата е съвсем сериозна. Нека се стегне и преди олимпиадата да бъде равностойна с другите. Тогава няма как да я спасявам с обяснението, че си е такава ревла в последния месец, а пък на самото състезание — да видите какво момиче. Както виждаш, откакто сме станали олимпийски спорт, от комисии и посещения не можеш да се разминеш и всички те гледат под лупа. Така че, ако искам да запазя Лили за олимпиадата, ако искам да я запазя като гимнастичка, този път трябва да съм съвсем твърда. Не мога да ти кажа колко ми олекна, като го реших. Ами то иначе е безкрайно ходене по мъките. Само че нямам никакво намерение да й казвам, че го правя за нейно добро. Сърдита съм и толкова.
Не съм много убедена, но и не съм много сигурна, че този път ще върне Лили, така че бързам към печатницата да си направя корекциите.
На другия ден отново отивам в залата.
— Смени ли си заглавието?
— Смених го.
— Представяш ли си как ще се стресне Лили, като го прочете. Веднага ще разбере, че няма шега. Досега никога не си публикувала такива неща. Елена Игнатова сега вече окончателно ще те намрази. Няма значение. Нека веднъж завинаги Лили разбере, че няма да си играем на идими-дойдими. „Сладката грешка на Нешка!“ Хайде де! Ще си прави с мене каквото си иска и ще я търпя. Дума да не става. Представяш ли си как ще се стресне, като прочете…
Не й казвам, че няма да има от какво толкова да се стряска. Излиза „Старт“ и самата Нешка е изненадана: „Ама ти какво си написала?“ „Раленкова и седем или осем дебютантки“ — такова едно никакво е заглавието, а вътре обяснявам, че Лили или ще играе, или няма да играе в Страсбург, но по-вероятно е да играе, ако…
— Не, прощавай. Този път прогнозата ти никак няма да излезе вярна. Няма да играе. Толкова…
Бре, огън жена. Откога не съм я виждала толкова категорична. След няколко дни заварвам Лили, грейнала от радост. Тренира, като че не идва световно първенство, а току-що е отминало и тя е шампионката. Нешка — също щастлива.
— Не можах да издържа. Презираш ли ме?
— Глупости. Обичам те…
Тренировката продължава. Остават четири дни до заминаването. Как може да презира човек толкова щастлива жена, която тръгва на световно първенство с девет чудесни момичета.
В Страсбург (ноември 1983) заварвам тази психологическа „война“, която се води негласно в тренировъчната зала преди състезанието, в разгара си. От съветския отбор четири тренират равностойно. Предварителната заявка за състава е Куткайте, Белоглазова, Девина и в последния момент сменят Девина със Зарипова. От две години съветските вестници пишат за изключителната Зарипова. Не бяхме я виждали, но ако се съди по това, което прочитаме от време на време, такова нещо в гимнастиката не е виждано. Втриса ни направо от тази новина, но никой нищо не коментира. Само Ани казва:
— Вярно ли, че не Девина, а Зарипова ще играе?
— Вярно.
— Много хубаво, тъкмо ще я видим най-сетне.
Венера Зарипова. Какви страхотни качества имаше това момиче. Прави бяха съветските спортни журналисти да й залагат големи надежди. Нямаше само едно, но много важно качество — психика. Просто не беше готова за такова голямо състезание.
Сто пъти благославям Нешка, че не е толкова твърда, колкото понякога й се иска, че си върна Лили, че сега имаме толкова силна тройка. Не искам да си представя какво щеше да бъде без Лили. Не искам да си представям какво щеше да бъде без Диляна. Не искам, не мога да си представя какво щеше да бъде без Анелия на това състезание.
Струва ми се, че никога няма да забравя точно тази вечер, когато замръкнахме без временни водачки в състезанието. Нешка беше чула само някаква групичка, в която предупреждавали, съветвали, а сега обвиняваха. Не, не беше само това. Някои се възмущаваха от съдийките, някои плачеха, някои твърдяха, че няма да го преживеят. Все женски приказки.
Какво толкова се беше случило? В какво ни убеждаваха досегашните победи? Че вечно все ние ще сме на върха?
Интересно, че много от тези жени обвиняваха Нешка и нито една състезателка. В какво се беше провинила треньорката? В много трудни композиции и в това, че никого не слуша, и в това, че музиката на ансамбъла не им харесва. Тази музика е била приета от един доста разширен състав още в началото на годината. Досега никой нищо не казва и изведнъж преди самото състезание и вече по време на състезанието се оказа, че Нешка е направила фатална грешка. Един разбунен кошер. Всеки нещо бръмчи. Добре е, че Нешка бързо си прибра момичетата да не гледат, да не слушат, да не попадат в този водовъртеж от „спорове“, които продължават до сутринта в хотелите.
По време на състезанието Стоян Раленков стои зад гърба ми, Илиана Раева — до мене. Илиана казва, че чак сега разбира колко по-страшно е да гледаш, отколкото да играеш. През цялото време наистина трепери, радва се на всяко силно изпълнение, скача и вика от възторг, когато някоя от нашите е приключила и публиката бурно я аплодира. Окуражава и дава тихичко съвети през цялото време: „Дръж…“, „Чудесно…“, „Точно така…“, „Браво, Ани, страхотна си…“, „Дръж, ой, че високо…“, „Браво…“ Не млъква, но е тиха, никому не пречи. Когато Анелия изпуска лентата, Илиана тихичко простенва, а Стоян изревава страшно. И с това утежнява още повече тази грешка. Към нас се обръщат стотици очи. Не знаех, че така мога да съскам:
— Стояне, млъквай или излизай, защото не зная какво ще направя.
Не зная какво е разбрал Стоян, но кротко казва:
— Добре, права си! — После на почивката: — Права си е Нешка, като не иска ни бащи, ни майки по състезанията. Не е за родители тази работа. То и пред телевизора да седиш, не е лесно, но това тук е ужасно. Щях да получа инфаркт…
Виолета Георгиева обикаля около хотела с надежда, че по някое време ще попадне на Диляна. Още с пристигането се озовала в тренировъчната зала, момичето се захлупило на майчиното рамо и се разплакало. Нешка само с един поглед прогонила Виолета и сега не смее да се мерне.
По коридорите на нашия хотел кръжат, жужат възбудени треньорки, съдийки, деятелки. Нешка е затворила своите момичета и се надява, че все пак ще успее да ги изолира от тази шумотевица. Една стотна от тази атмосфера на тревога и възбуда да е проникнала в автобуса, през стените, през вратата — им стига. Унищожителна доза.
Как успяват да се наспят в такава вечер, да се мобилизират на следващата сутрин, да се концентрират следобеда — те си знаят. Може би успяват, защото знаят и това, че са силна тройка и никой в крайна сметка не може да им се опре. Може би защото знаят, че имат изключителните си композиции. Може би, защото знаят как е отработен всеки детайл до Нешкиното „Добре!“
Отново една българска дебютантка стана абсолютна световна шампионка. И с играта си заслужи напълно титлата. Отново Лили Игнатова стана световна вицешампионка, страхлива в първия ден, чудесна в другите два. Игра така, че всички, които предпочитат Лили, да кажат: „По-шампионка от нея не може да има, ама на…“
Това, което беше съвършено ново на страсбургското първенство, беше Анелия. Изключителна. Действително гимнастичката на бъдещето. Пластична, грациозна, динамична, артистична. Съвършена. Страсбургската публика не можеше да не стигне до такава дълбочина. Не, това беше залата, най-надарена да види красотата. Поне досега.
Неизказано горда съм се чувствувала с всяка победа, щастлива, че светът вижда какви дъщери е родила тази наша малка земя. Но в тези дни Анелия ме накара да изпитам нещо, което бях изпитала преди четири години на Лондонското световно първенство, когато игра Илиана Раева. То беше съвършено нова гимнастика — това, което показваше Илиана. Сега дойде ред на Ани да отбележи така мощно, така властно нов етап в развитието на този спорт…
Вечерта на пресконференцията изживяхме отново гордостта, че сме българи. Нешка Робева отговаряше така бързо, живо, понякога и иронично, съвършено точно и дипломатично, че журналистите поглеждаха със съжаление към колегата, опитал се да я провокира. После отново ръкопляскаха. Силвестър Милчев казваше
