странно, но първото чувство е облекчение. После, чак след няколко дни изпитах остра болка. Болката продължи дълго, дълго. Изглежда надеждата е била по-силна от страха. По-силна от отвращението, което изпитвах от това постоянно напомняне — колко е страшно на олимпиадата.
Момичетата посрещнаха новината мълчаливо, без никакви въпроси, без никакви коментари. Така и не разбрах при тях кое е било по-силно — страхът или надеждата. Колеги от други спортове се оплакваха, че темпото на подготовката рязко е спаднало, когато спортистите са научили, че не ни е възможно да участвуваме в игрите. В нашата зала подготовката си продължаваше със същия темп, със същите проблеми. С нищо не се промениха моите изисквания, с нищо не се промени ответната реакция. Това, че Рейгъновата администрация беше изолирала най-добрата част от спортния свят от най-голямото състезание, не промени атмосферата в нашата зала. Въпреки че се очакваше точно при нас сривът да е най-дълбок. Откога си мечтаехме за тази първа олимпиада!
Още когато играех аз, по случай конгреса на МОК във Варна нашата федерация организира голям международен турнир, на който бяха поканени членовете на МОК. Разликата между съветския, нашия и чехословашкия отбор, от една страна, и всички останали, от друга, беше толкова голяма, че беше изключено да ни признаят за олимпийски спорт. Лорд Киланин беше казал само: „Да, по-интересно е от тласкането на гюлле.“
И ето че десетина години по-късно, когато художествената гимнастика вече беше извоювала правата си, точно тези, които бяха в основата на това признание, трябваше да останат настрани.
Кризата в нашата зала дойде със започването на игрите. Всичко, което си бяха изработвали като защитна реакция, рухна. Бях се поуспокоила от това привидно спокойствие. Сега сривът ме разтърси повече, отколкото очаквах. Как да им кажа, че няма значение дали ще участвуваме, или не на олимпиадата? Как да им кажа, че няма никакво значение, дали някоя от тях ще стане олимпийска шампионка, или не? Как да им го кажа, като не е вярно? Как да им кажа да не се ядосват, когато аз самата място не мога да си намеря? Когато нямам какво да кажа, мълча си. Какво ще си говорим глупости. Не искам да се влачат като пребити. Зная защо не могат да играят, но какво мога да направя, освен да приложа изпитаната рецепта, единственото лекарство, което ми е известно срещу страх, срещу яд, срещу всякакво напрежение — много работа. Адски много работа до заглушаването на тези въпроси, които сега нямат отговор. Какво щеше да стане, ако бяхме там, а не тук?
Бях благодарна на Българската телевизия, че ни даде възможност да наблюдаваме състезанието по художествена гимнастика на олимпийските игри. Гледах го тогава, гледах го многократно след това и на видеозапис. И не преставах да си задавам въпроса — какво щеше да бъде? … Въпреки цялата умора, която и сама на себе си налагах като единственото ефикасно средство за прогонване на тревогата.
Мария Гигова, която беше в Лос Анжелос, а след това и други колежки от други страни ми казваха, че през цялото време на състезанието често повтаряли колко много съжаляват, че ги няма българските и съветските гимнастички и гимнастичките от другите социалистически страни, как често обявявали, че на тази гимнастичка са помогнали в България, че тази музика е българска…
Приятно е да го чуеш, но олимпийска шампионка беше канадското момиче Лори Функ. И то беше идвало, беше тренирало в българска зала, с български гимнастички. И музика му търсехме, и записи му правехме, и композиции му поставяхме. И на ум не ни е идвало тогава, че помагаме на бъдещата олимпийска шампионка. И какво, ако знаехме? Пак щяхме да помогнем. Какво е виновна Лори Функ, че й дойде толкова късмет изневиделица. Ако не тя, друга щеше да е, наше момиче не можеше да бъде, така че това състезание наблюдавах с очите на абсолютно безпристрастния специалист. Вече незает със страхове и с грижи и с неизменното сравняване на български и съветски гимнастички. Наблюдавах една друга гимнастика. Сега за пръв път имах толкова много време да се взирам в другите ешалони, да анализирам подробно гимнастички, които са минавали бегло пред очите ми, заета с други грижи.
Подхвърляха ми: „Нешке, все едно, че участвуваш в олимпиадата. Ето и Лори Функ, и Милена Релин, и Уенди, и още десетина момичета са минали през твоята зала…“
Идваха от цял свят и продължават да идват. За седмица-две-три. За месец. Никога никому не съм отказвала. Които са искали, са идвали на нашите лагери. От САЩ, от Унгария, от Югославия, от Испания, от Япония, от Холандия и Нова Зеландия, от Франция и Австрия. Отвсякъде. Не ми пречат. Да идват, да се учат, да вземат каквото им харесва. Сега в Лос Анжелос виждах наистина много нещо, взето от нашата зала. Всички отидоха доста напред и това е, което особено много ме радва, защото състезнията биха били доста скучни, ако един връх прекалено много се е откъснал от основата си.
В потока на хвалебствия, които се изсипаха във френската преса, долавям и някои нотки на песимизъм, породен от проблеми, които отдавна ме тревожат, когато мисля за бъдещето на нашия спорт. Френските журналисти отбелязваха, че от 64-те златни медала, раздадени досега на всички световни първенства, само 6 не са взели българските или съветските гимнастич ки. В Мадрид, когато не са участвували… Каква надежда наистина за другите? А сега на това първенство българките показват такава гимнастика, която е непосилна и за най-големите им съпернички. Отишли са така напред, че човек се пита откъде намират сили да се усмихват другите 93 момичета, които играят и искат да изтръгнат признанието на тази публика, така гореща, така възторжена.
Често ме питат, като допускам толкова много гимнастички и треньорки в залата, не се ли страхувам, че ще ми вземат тайните. Не се страхувам. Не могат да ми вземат тайните, защото и аз точно сега не ги зная. И да искам не мога на никого да ги издам. Това, което виждат в нашата зала, е измислено вчера, направено днес, ще издържи до предстоящото голямо състезание и ще отстъпи място на следващото, което сега, погълната от това, което ми предстои, още не познавам.
Реши се за спортистите от социалистическите страни да се организират турнири по всички олимпийски спортове в различни градове. Трябваше все пак тези момичета, момчета, издържали четиригодишния олимпийски цикъл, живели с надеждата за най-голямото състезание, да се срещнат, да видят кой докъде е стигнал. Който може да поставя рекорд — да го поставя, който ще побеждава — да побеждава… С нетърпение очаквахме да ни съобщят града на нашето състезание. Откровено казано, не знаех точно какво искам. Когато съобщиха, че е София, и се зарадвах, и се обезпокоих. Никой няма да ми повярва, но смятах, че е най-добре да не бъде нито Москва, нито София — да е по-неутрална зона. През всичките тези години бях доволна, че победите ни идват при съвсем незаинтересована публика, в страни без претенции за титли и медали. Дори в Мюнхен, където хранеха определени надежди след Мадридското световно първенство, на което имаха абсолютната световна шампионка Кармен Ришар, трябваше да се убедят в качествата на българските гимнастички.
София, 1984. Ето че за първи път моите момичета ще играят пред своя публика на истински голямо състезание. Тук зече няма втори състав. Най-силните идват с най-силните си гимнастички. Като гимнастичка обичах най-много нашата си публика. Въпреки че не е така екзалтирана както публиката в други краища на света. Значително по-умерена, страшно обективна, сдържана, когато нещо не е супер, и гореща само когато играта е успяла действително да развълнува, да трогне. Случвало се е на някои от турнирите на „Студентска трибуна“, когато ние още играехме нашите хора в зала „Универсиада“, да ръкопляскат повече на съветските гимнастички. Мърморехме си тогава: „Като че ли сме в Москва, а не в София“, а Жулиета бързо ни напомняше, че на нас не е имало защо да ръкопляскат. Играли сме изплашени, били сме смотани и т.н.
Сега турнирът „София“ щеше да се състои в зала „Септември“. Страхувах се, че много от хората няма да могат да намерят новата зала, че е много далече, че няма да се напълни, а без публика — какъв турнир. Всичките ми страхове бяха напразни. Просто нерви пред голям старт.
Отново пред мене е въпросът кои две от трите? И отново предстартовата треска на Лили си каза думата. Питах се в тези дни щеше ли наистина да се промени Лили, ако не бях я върнала преди Страсбург. Питах се много често и за съжаление си отговарях все по един начин — не. Това изглежда неизлечимо. Не успях преди години да се справя със собствената си предстартова треска, сега бях безсилна пред Лилината. Не върви нито да я успокояваш, нито да я наказваш. То е по-силно от нея. Не може да се пребори и толкова. Когато имам три от три, това не е никаква задача. Ще трябва да се понесе тази криза и да се изтърпят всички капризи, които са си чист страх, и да чакам да се мобилизира на състезанието. Сега нямах никакво основание да предпочета Лили пред другите две, които си бяха извоювали правото на участие в този турнир. Въпреки контузиите, въпреки отсъствията успяха и да наваксат, и да се стегнат, и да се преборят, и да отстранят Лили, в отлична форма малко преди решителната фаза. Знаех си, че в такъв спор — две от три, Лили автоматически отпада. И ме е яд, и ми е жал. Не че я виждам на мястото на някоя от тези две. Не,
