Така е видял българката в Страсбург. Разбира се, това, което показаха нашите момичета, в никакъв случай не може да се изчерпи с тези десетина думи — електризира, експлодира… Той е търсил най-силното, но то трудно може да се опише. На мене особено много ми хареса това: „България — това е съвършенството на този свят.“
И ето че след възторженото посрещане на аерогара София — първият студен душ. Първата продукция в НДК „Людмила Живкова“. Играят световните шампионки, а публиката ръкопляска от учтивост. Непрекъснато сравнявам със Страсбург и непрекъснато си повтарям — добре, че световното първенство е било във Франция, а не в България, защото тази студена, заспала зала може да убие всяко желание за игра. Излиза една, втора, трета, ансамбъл. Излизат малки и големи гимнастички и чакам тази зала да се събуди. Не. Започвам все повече да се безпокоя. Защо така? Ами да, това са хора с покани, с връзки, много жени са дошли да покажат тоалетите си, да покажат, че са тук.
Излиза Анелия Раленкова и залата гръмва от истински, не служебни аплодисменти. Излиза Анелия и усещам, че настръхвам цялата така, както в Страсбург. Чак когато е приключила да играе и аплодисментите не стихват, се сещам, че тази публика си е съвсем права. Докато я наблюдавах и се ядосвах, че е студена, сама не си давах сметка, че аз също не съм развълнувана от играта на шампионките. Уморени, излезли вече от форма, притеснени, само чакат да свърши…
А Ани е слушала тази обидно студена зала, набирала е и стръв, и хъс, и излезе да покаже по какво точно пощуря зала „Ренюс“. След продукцията Нешка казваше: „Добре, че Ани игра. Беше ми така криво. Зная, че са уморени, но нашата публика толкова искаше да ги види и сигурно щеше да се чуди какво им става на тези французи, та са така възторжени. Така много ми се иска винаги да играят силно…“ Отново си припомня Нешка за тази обиколка, която направиха в Италия преди световното първенство. Темпераментна, гореща публика, навсякъде им се радва. Италианските вестници, които отдавна вече добра дума не са писали за българите, а все раздухват някакви страхотии за тероризма в България, една необуздана кампания против Сергей Антонов, изведнъж сменят рязко курса. Появяват се заглавия за невероятните, за фантастичните българки, за невижданата красота на един нов спорт, който ще покори света. Един италиански журналист пише, че докато светът се надпреварва да измисли техника, която в крайна сметка ще унищожи Земята, една българска треньорка е довела вечния човешки стремеж към красотата до някакви непознати граници на съвършенството. Появяват се снимки на българските момичета, интервюта с Нешка. Въобще цялата преса е в съзвучие с възторжената публика. Работниците в една голяма стъкларска фабрика ликуват, чувствуват се така щастливи от посещението на тези приказни момичета, които снощи са гледали в залата. „И ние сме майстори в своята работа. Казвайте коя какво иска да й направим от стъкло и ще го има.“
И наистина показват майсторството си. Всяко хрумване на гостенките е изпълнено.
И ето че на следващата вечер в Рим публиката ръкопляска така от учтивост, както сега в Народния дворец на културата. Отначало треньорката се притеснява, че тук просто не искат да ги приемат, после вижда — не е студена публиката. Играят без грешка, но и без душа нейните момичета.
Едва дочаква да свърши продукцията и прави страхотен скандал. Как така няма да играят! Какво означава това влачене по терена.
— Ами не е световно първенство. Няма какво толкова да се стараем. Не можем ли и ние понякога да играем просто така, без напрежение. Не можем ли да приемем това турне като една малка почивка след толкова труд.
— Как така почивка! Как така „просто така“? Един човек да има в залата, трябва да го уважите, а тук вестниците пишат, хората препълнили залата, човек не може да се обърне, а вие решавате, че точно сега ще си почивате. Ами нали са дошли да видят световните шампионки! Нали са дошли да видят тази необикновена красота, не спящи красавици…
Мълчат, недоволни са. То Нешка кога ли ще бъде доволна. И кога ли ще каже, че нещо не е толкова важно. Това дори не е и обикновен турнир, а тя пак иска да играят силно. Все иска. Не казват всичко това, но от настроението им личи как ще започнат да се оплакват, когато се приберат в стаите си. И ето че на другия ден преди продукцията българският консул пристига. Казва, че идвал направо от затвора, че Сергей Антонов го помолил да им каже колко им е благодарен, че за пръв път от много време италианските вестници не ни ругаят, не твърдят, че сме убийци и главорези. Колко им е благодарен, че с тази красота вълнуват не само хората в залата, но дори такива журналисти, които никак не се интересуват от истината. Откакто е в затвора, това са най-хубавите му дни…
Момичетата нищо не казват. Бързат да се приберат в стаите си, да не види консулът, че са разплакани. Вечерта играят невероятно силно. Нешка казва: „Не можах да повярвам, че Анелия има толкова много резерви още сега. Повече не си говорихме за разликата между продукции, турнири и световно първенство. Мисля, че в онази вечер, им стана ясно, че трябва винаги да играят в настроение.“
Върнаха се в залата Анелия Раленкова и Диляна Георгиева и за съжаление това, което беше казал Иван Абаджиев и беше напълно в сила в онзи период — че в неговата и в моята зала факторът физическо натоварване е на изчерпване и трябва да се търсят нови психологически дразнители, сега изглеждаше като мечта в миналото. Две големи гимнастички трябваше да прохождат отново. Възстановяване на формата след дълго отсъствие от залата — това е кошмарен термин, който само треньорите могат да разберат. Трябва да се смиря като покаял се грешник, трябва да забравя лудата радост от това, че Анелия Раленкова игра в Страсбург така, както си я представях след година, да забравя ликуването от победата на още една дебютантка, за която само преди няколко месеца треперех — ще я приемат ли, или ще я отрекат съдийките. Приеха я, стана абсолютна световна шампионка. Аз и още няколко други жени в тази зала видяхме колко има да работи още Диляна, за да стигне до Лили, колко дълъг път да измине, за да се доближи до Ани. Никога, никъде, в никакви интервюта не казвах това. Но го знаех. То ми стигаше. То ме караше да разработвам още там, още в Страсбург богата програма за новата шампионка.
Още при Илиана забелязах това нежелание на шампионката да поеме нов път. Върти се все около това, което си знае, около това, което най-лесно й се удава. Илиана малко хитруваше — по-леко и по-ефектно и повече моменти, в които публиката ще каже „Ах!“ Може би подсъзнателно идва това „Харесали са ме точно такава, защо да се променям? Ще се обогати малко с нови елементи новата програма. Нешка ще намери грабваща музика, ще измисли силна композиция…“
Напразно обяснявам, че публиката и съдийките чакат вече от тях непременно изненада. Бях обезпокоена, че точно Илиана, която направи революция в този спорт, като променяше представите и за бухалки, и за въже, и изобщо за това, че всеки уред си има своя строга специфика, от която не може да се излезе, след победата си като че ли реши, че тя самата си има свря строга специфика. Не исках никоя да изглежда сьщата, каквато е била вчера. Не е работата само в новата композиция. Търсех непрекъснато новото в тези момичета, които растат, обогатяват възможностите си, усъвършенствуват непрекъснато техниката си и затова наистина могат да бъдат различни, така че няколко пъти за Анелия да ми казват, че я виждат за първи път. И ми вярват, и ме следват с огромно желание до голямата си победа, а после започват да отстъпват назад към познатото, провереното, изпитаното. Това е един от трудните моменти — преодоляването на инерцията.
Наблюдавам Диляна. Толкова жадна доскоро за новото, сега започва да се върти около вече правеното, улегналото. Анелия издържа най-дълго, затова отиде и най-напред, но и тя вече започва да повтаря. Искам да си измислят елементи. Показват ми току-що намереното. Казвам — много ми е познато, искам да видя нещо, което не съм виждала. Ядосват се, но не смеят да ми кажат: „Това е съвсем ново.“
Мълчаливо, упорито се води тази битка с шампионските навици. Е, не съвсем мълчаливо. От време на време виждам да плаче Анелия. Това, което някога изглеждаше съвсем невъзможно. Не като Лили, така че да я чуе целият квартал. Тихо, в някой ъгъл. Още по-обвиняващо. Изглеждам безсърдечна и незнаеща какво искам. И кой знае още как изглеждам… Не искам да се задълбочавам. Искам да са нови, изненадващи, искам още в тренировъчните дни пред голямото състезание съдийките да не могат да си поемат дъх и да не могат да ми говорят колко са напреднали другите.
С яд, с рев — търсят! И са щастливи, когато намерят нещо наистина изключително. Виждам го, отбелязвам си мълчаливо още една мъничка, но важна победа при всяко такова тържество и продължавам да изисквам.
Отново в решителната фаза от олимпийската подготовка имам силна тройка и нямам време да се притесня от въпроса, кои две, когато става ясно, че няма да участвуваме в игрите. Зная, че ще прозвучи
