силни са, чудесни са, тръгвам с тях на всяка битка, но ми е мъчно за тази предопределеност. Затова, че предварително знаех изхода от тази борба. Още преди Страсбург. Щеше да ми е мъчно за всяка от трите, така че си забранявам да мисля по този въпрос и се втурвам към стабилизиране на вече утвърдената двойка. Въпреки че да си забраниш да мислиш за нещо, е съвсем ненадеждна работа…
Намериха хората зала „Септември“, напълниха я. И това беше чудесна публика, която можеше да оцени по достойнство всяка композиция, всяко изпълнение. Аплодираха горещо и Даля Куткайте, и Галина Белоглазова, и Бианка Дитрих, и Жужа Турак, и Тереза Фолга, и Милена Релин… На турнира „София“ дойдоха и доста гимнастички, участвували в олимпийските игри, така че турнирът наистина беше много по- олимпиада от тази в Лос Анжелос, само че победителката Диляна Георгиева не можеше да се нарече олимпийска шампионка. Публиката я приветствува възторжено.
Анелия отново направи грешка, отново след грешката игри своята „гимнастика на бъдещето“ и отново се видя, че нямя зала в света, която да не отдели по особен начин гимнастичката Анелия. Ани беше щастлива, много щастлива през тези дни, защото да те признаят у дома, това е нещо, което не може да се сравни с никое друго признание. Бях щастлива и аз с двете си силни гимнастички и едновременно обезпокоена. Няма ли да й стане навик на тази вече супергимнастичка да си прави на всяко състезание по една малка грешка и после, останала вече втора, да доказва, че е най-голямата. Как да се преодолее този комплекс, който води до грешката? Не я ли гнети това, че остава втора, когато е можела да бъде първа? По всичко изглеждаше, че не. И това вече водеше и друг тревожен въпрос — не се ли научи прекалено много това момиче да изглежда, както си поиска? Наистина ли чак толкова не се интересува кое място ще заеме, а само колко горещо ще я приветствува залата?
Въпросът, как да преодолявам предстартовите трески на Лили, вече като че ли не стоеше пред мене. Приех си го като кръст, който ще трябва да си носим ние двете. Заканвах се само, че ако забележа нещо такова у някоя от малките, няма да има земна сила, която да ме застави да се заема с нейната подготовка.
Не бях много сигурна в стойността на клетвите си. Талантът има такава огромна притегателна сила, че не съм сигурна какво ще направя в следващия подобен случай… С чехословашката журналистка Мила Ханзликова се познаваме от двайсетина години. Виждаме се на всички големи състезания по спортна гимнастика. Мила е всепризнат капацитет. Най-напред при нея идват колегите, когато става въпрос за прогнози за всевъзможни анкети. Пише не само в „Стадион“, но и в много чуждестранни вестници, списания. Па световните първенства по художествена гимнастика не идва. Казва, че не-й е интересно. Не може да разбере как аз, след като виждам с какви фантастични скокове се движи спортната гимнастика, мога да проявявам такъв голям интерес към художествената. „Вярно — казва Мила, — вашите гимнастички имат фантастични победи, вашата Нешка Робева е явление в спорта, което заслужава да бъде изучавано, популяризирано, но все пак ще трябва да признаеш, че това е все още скучен спорт.“
Не признавам нищо такова. Казвам й, че много отдавна не е видяла голямо състезание и не знае колко напред е отишла художествената гимнастика. Казвам й, че никак не отстъпва в темповете, с които напредва спортната. Мила ме гледа с известно съжаление. Чак пък толкова…
И ето, че сега идва на този турнир „София“ — мисля, че повече по задължение, отколкото от интерес. В крайна сметка това е фактическото олимпийско състезание на този спорт и Мила, която отговаря за гимнастиките и акробатиката, не може да не го види.
Не може да се съвземе от изненада. Непрекъснато повтаря:
— Как е възможно? Не, не е възможно! Кога е станало всичко това? Ама всичко е по-различно, отколкото си го представях. Защо не съм можела да забележа на тези ежегодни турнири в Прага това, което виждам сега. Вярно, голямото състезание си дава друга мая на играта, но все пак…
Казвам й, че на турнирите в Прага Нешка обикновено изпраща най-напред гимнастичките, които ще налага през годината. Още неукрепнали, още плахи…
— Все едно, трябвало е да видя. Та там са идвали и Илиана Раева, и Лили Игнатова, и Анелия Раленкова, и Диляна Георгиева. Много харесвах Раева, но мислех, че тя е някакво изключително дарование, надскочила многократно рамките на спорта си. Не мога да се съвзема в тези дни. Мисля, че след Раленкова няма да може нищо повече да ми харесва. Вече ми избледняват и най-големите постижения в спортната гимнастика. Никога не съм се вълнувала така. Не си спомням да съм плакала на състезание от времето, когато побеждаваше Вера Чаславска. Но Вера си беше наша. Бях горда с нея. То е съвсем друго нещо. Вера беше мечтата ми за голяма победа. Раленкова е самата същност на гимнастиката. Сигурно това точно изисква този спорт. Невероятна пластика, невероятна грация, динамика. И някаква нова, непозната сила, която те кара да заплачеш. Първия ден ме беше срам от сълзите ми. Толкова годишна журналистка, ще ме видят колегите, ще ми се смеят. Сега не ме интересува кой какво ще види, кой какво ще каже.
От софийския турнир на художествената гимнастика тръгваме с Мила Ханзликова за Оломоуц за турнира на спортната гимнастика. На аерогарата Мила продължава да говори за Анелия. Към нас се присъединява и чехословашката треньорка Мария Чижкова…
— Мария, точно й казвам на Маргарита, че след тяхната Анелия не зная вече как ще наблюдавам този турнир по спортна гимнастика. Чувствувам се като изменница към спорта, който цял живот съм смятала за върха на спортовете…
Мария Чижкова е изненадана от изненадата на Мила. Тя си знае Анелия. Разбира се, изключителна гимнастичка, какво има да се говори. Всички я признават, затова и най-много я оспорват. На всяко състезание все й смъкват от оценките…
— Сериозно? И вие позволявате това! Как е възможно? Когато играе без грешка, Раленкова не бива да получава по-малко от десет. И това вече е съвсем малко при тези десетки, които се раздават масово.
И двете с Мария не разбираме към кого точно е отправен упрекът. Кой не бива да разрешава да се намаляват оценките на Ани? Съгласяваме се, че не бива да получава по-малко от десет, когато е играла без грешка. Чижкова няма търпение да изслуша целия поток от хвалебствия на Ханзликова. Бърза да зададе своя въпрос:
— А можете ли да ми обясните откъде се взе тази ваша Бианка Панова? Такава гимнастичка досега не е имало в художествената гимнастика. Можете ли да ми обясните откъде ги намира Нешка Робева? Откровено казано, надявахме се, че всичко ще се изчерпи с тази нейна феноменална тройка — Раева, Игнатова, Раленкова. Когато се появи Георгиева, си казахме — провървя й отново на Робева. Сега с Панова вече не знаем какво можем да си кажем. Трябва да ви призная, че в тези дни треньорки и съдийки си говорят само за Бианка Панова. Това е нещо фантастично! И като си представи човек, че такава гимнастичка е попаднала в ръцете на Нешка Робева. Не, наистина вашата треньорка като че няма никакво намерение да даде поне мъничко надежда на съперничките си…
Обяснявам на Мария Чижкова кратката история на Бианка. В детската група на ЦСКА е обявена за неперспективна заедно с други момичета като нея. Някои треньорки дори твърдят, че между отстранените само от тази „чистка“ имало още две по-талантливи и от Бианка, но сега това не може да се докаже. Бианка не искала да се съгласи с такова решение. Упорствувала, настоявала да тренира и родителите й тръгнали да търсят кой ще приеме едно дете, за което вече са казали, че няма данни. Приела го Вера Томова от детската школа на ГС на БСФС. След няколко месеца вече започнала да настоява Нешка Робева да го види. Струвало й се на Вера, че в Бианка има нещо, което си заслужава да бъде видяно от голямата треньорка. С настояването да види някое дете, все с обещанието, че ще покажат талант, към нея се обръщат треньорките от цялата страна и Нешка никога не отказва. Все ще се намери време. Видяла я Нешка, оставила я в своята зала, започнала, да се занимава с нея. Часовете по класика на Бианка се водели от Валя Вербева, която се занимавала с детската група. И опитната педагожка бързо отделила Бианка от другите деца…
Всичко това, разбира се, с големи съкращения. Чижкова и така не вярва много на тези легенди. Изгонено като неталантливо точно това дете, което показва талант, какъвто не сме виждали! Хайде де! Не казва нищо, но я усещам, че не ми вярва. Журналистите какво ли не измислят, за да е по-интересно.
За съжаление нищо не измислям. Предупреждаваше Жулиета Шишманова, предупреждава и Нешка Робева. Не бързайте да отпращате децата. Детските групи трябва да поберат колкото може повече деца. Не бързайте да пресявате. Много таланти по-късно се изявяват. Особено да се пазят децата, които много настояват, много искат да играят. Децата, които обичат художествената гимнастика не само защото е „модно“. Не от родителска амбиция да видят дъщеря си като Игнатова, като Раева… Много родители
