атакуват Еверест точно тогава, когато един от тях е загинал, този, когото всички са смятали за най-силен, за рядко надарен алпинист. И едновременно с това разбирам и ми е по-близка от всичко позицията на Нешка, когато казва: „За какво са ми всички победи, ако ми осакатее момичето. Не ме интересува нищо, нищичко — само да ми оздравее момичето…“
Обаждат се от време на време и други колеги: „Ти така се увлече по алпинистите, че гимнастичките ти май останаха на заден план. Разбира се, не могат да се сравнят…“
Защо да не могат да се сравнят? Алпинистите проявиха нечуван спортен героизъм, като издържаха в сто дни и студ, и страх, и тревога, и покруса. И преодоляха всичко това, и покориха върха, и се върнаха със слава. Гимнастичките издържат ден след ден, година след година да бъдат във всяко състезание на върха, да бъдат във върхова спортна форма, да дадат отпор на съперничките си, които влагат всичко в това догонване…
И защо, като обичаш едните, в сърцето си да нямаш място за другите? Че аз съм така горда и с победата на Стефка Костадинова, и с онова момиче Таня Богомилова, която направи българската революция в плуването, и с Петър Попангелов — самотния български скиор в световния елит. С интерес следя квалификационните срещи за световното първенство по футбол в Мексико и се радвам на всяка победа. И чувам: „Ти пък какво се радваш, дето никога не си се интересувала от футбол? И не мислиш ли, че ако успеят футболистите, съвсем ще засенчат твоите гимнастички, защото двата спорта не могат да се сравнят по популярност?“
Радвам се на всеки успех. Никой никого не засенчва. В сърцето на народа има обич за всички победители, за всички, които го прославят, и никога няма да се гордее по-малко със своите златни момичета, ако нашите футболисти побеждават.
Ангел Гурмев организира една среща между алпинистите и националния отбор по художествена гимнастика, която някак изведнъж, още от самото си начало излезе от протоколните рамки. Още при влизането в залата Методи Савов се засмя:
— Какви сте били мънички, какви сте крехки. Не можех да предположа. Вие ли, момиченца, ме накарахте да се разплача, когато побеждавахте в Страсбург? Откъде намирате сили да издържите толкова години на върха? Откъде намирате сили да играете така силно, така красиво, така вдъхновено и да не трепнете ни за частица от секундата в тези препълнени зали! Откъде ви идва силата, дечица?
Толкова нежност, толкова топлота и загриженост, и съчувствие и в думите, и в очите на този голям спортист, който тогава много трудно се движеше, но беше дошъл да види гимнастичките.
Момичетата молеха алпинистите да разказват още и още. Беше им интересно да слушат за много експедиции. Всичко, което се е случило на алпинистите, беше наистина интересно, а те пак се обръщаха към Методи Савов. Може ли още нещо? Той разказва с много свежо чувство за хумор, при което и в най- критичните моменти има и нещо смешно, и нещо весело.
И ето че най-неочаквано става Лили Игнатова.
— Вие сте толкова големи спортисти, такива изключителни хора, че сега, като ви слушам, много ме е срам, че съм такава ревла и че понякога разстройвам тренировките, и че… и въобще сега точно зная, че с мене стана голяма промяна. Сигурна съм, че ще бъда съвсем друг човек…
Момичетата я гледат страшно изненадани. Това с Лили никога не се е случвало. Ангел не стъпва на земята. Видя ли какво стана! Ако съм очаквал чак такъв ефект! Знаех, разбира се, че не може да не стане интересна среща. И двата отбора имат какво да си кажат, но такава промяна с Лили…
След седмица Нешка казва: „Успокой Ангел, кажи му да слезе на земята. Лили си е Лили. Все пак издържа цяла седмица наистина като съвсем друго момиче, така че ме накара и мене да повярвам в чудодейната сила на алпинистите…“
За мене тази среща беше интересна и с друго — възхищението, което алпинистите изпитваха към гимнастичките, а те — към алпинистите. Ни следа от такива въпроси — кое е по-голямо, кой спорт какви предимства има. Бяха горди, че са българи. Разказваха си как са будували, когато сме чакали новините от Еверест, колко вълнения са носили европейските и световните първенства по художествена гимнастика. На големите спортисти и на ум не може да им дойде такава абсурдна мисъл — нека другите не побеждават, нека да сме само ние, та в родината само на нас да се радват. Та нали те самите искат да се чувствуват горди и с друга българска сполука. За щастие големите спортисти не мислят по начина, по който понякога мислят някои журналисти…
На тази среща Методи Савов и трудно ходеше, и трудно говореше, и ми се свиваше сърцето, като си помислех колко жестока е цената на този Еверест. Когато другите вече бяха напуснали залата, го попитах как върви лечението.
— Защо да се заблуждаваме, зле съм…
Вече нямаше и следа от веселия; находчив, интересен събеседник. Един човек, който чувствува непрекъснато болка.
Дни наред след тази среща не можех да изляза от болката за един млад, вече съвсем побелял и болен човек. Интелигентен, приятен. Наистина ли медицината ще остане безсилна към този спортист, платил такава страшна цена за жаждата си за върхове? Питах след това Аврам Аврамов, водача на експедицията, как е Методи Савов. „Жилав, ще се оправи“ — казваше Аврамов.
Видях го след няколко месеца да кара велосипед някъде към Народния театър. Така му се зарадвах!
Жилав наистина. Да си жив и здрав. Отново ми харесва вашият Еверест. Предстои ново голямо състезание в края на 1984 година. Европейското първенство във Виена. Когато си правя далечни планове, все си казвам — това европейско ще го жертвувам. Сигурно ще ми се наложи да подновявам състава. Коя ще издържи, коя няма — дотогава не се знае, но трябва да се настройвам, че на едно европейско ще се пада… Преди около две години Виена беше предвидена като свидетел на това временно поражение преди набиране на нови сили с нов отбор. Само че наближава Виена и на мен никак не ми се иска сега да е. В крайна сметка момичетата ми издържаха, не са се отказали от състезанието, все по-зрели, все по-големи гимнастички стават. Вече ми доставя огромно удоволствие и на мене да ги гледам. Все по-малко грешки им откривам. Та точно когато толкова много радват публиката ли да се оттеглят! Доволна съм, че не споменават нищо по този въпрос, а тренират.
Тренират и си мърморят, разбира се. Тренировките са тежки и няма защо да се сърдя на мърморенето. Важното е, че работят. На мене наистина ми се налага да търся резервите в психологическите фактори. Навремето Илиана предложи една система, която издържа дълго и даде отлични резултати. Това са прословутите наши „без грешка“.
— Друтарко, защо се ядосвате толкова на всяка грешка поотделно. Защо не ни искате по две цели без грешка? Кой от колкото опита може да ги направи. Може да играе десет, може пет, може и две. Който ги изиграе, си отива.
— Може — казвам. — Защо да не опитаме. Може би си права, че това е най-добре.
Въведохме двете без грешка и наистина ни помогнаха. Илиана най-често ги изиграва две от две. Показва се, вече готова да излезе, и лъчезарно усмихната казва довиждане на тези, които играят вече петото- седмото-десетото за второто без грешка. Постепенно свикнаха да се съсредоточават и да ги изиграват с по-малко опити, с по-малко „брак“.
Увеличавам опитите без грешка и, разбира се, срещам съпротива. Не й обръщам внимание. Увеличавам ги до възможния максимум. Според тях — до невъзможния. След време забелязвам нещо, което Анелия беше забелязала при наказанието „пет цели“ за превишени килограми. И тези пет цели се играят с такава досада, че стават съвсем излишни. Сега тези без грешка постепенно се автоматизират, но я няма пълнотата на изпълнението, широтата. Играят без сърце. Постигнато е нещо много ценно с тях — намалява процентът на грешките. Все повече, докато грешката стане едва ли не извънредно събитие.
Опитвам се да променя понятието „без грешка“. Казвам: „Не се признава и когато уредът не е паднал. Не се признава — маркираше през цялото време скоковете… Не се признава — лентата ти плющи… Не се признава — обръчът вибрира.“
Не могат да ме гледат втакива моменти! Предпочитам, разбира се, да преливат от обич, но нямам избор. Трябва да приема гневните, а не ласкавите погледи, защото не искам на състезанието никоя съдиика да види и най-най-мъничката грешчица.
Сега пък влязох в залата с такъв „план“ — играете по три цели, все едно с грешка или без грешка и си
