наистина идват с такава ясна и малко наивно афиширана платформа. Когато това не е влечение на детето, а на майката, бащата, бабата, лелята, то само напуска след време. Не огорчавайте, не отстранявайте детето, което много иска да остане…
Предупреждават големите треньорки, но на тези, които работят с детските групи, като че ли все им се иска да се освободят от „неперспективните“ и бързат ли, бързат. И често няма, кой да им каже, че това да прецениш кое дете има и кое няма талант е голяма работа и не е по мярката на всеки. Треньорското образование дава правоспособност за упражняването на треньорската професия. И толкова. Мнозина упражняват тази професия. Малцина стават големи треньори. И щом като ръководствата на дружествата не прибързват да се освобождават от посредствените треньори и намират, че и те могат да бъдат полезни, защо пък те от своя страна не проявят повече търпение към децата и не ги оставят да проявят своите таланти — кои по-рано, кои по-късно. Които не могат да догонят бързо напредващите, сами отпадат. Говорила съм с много детски треньори. По правило се оплакват от големите групи, които нормативите изискват при тях. „Ами така човек не може да се изяви!“ Не зная какво разбират „под изява“ в тази възраст…
— И много ли такива „неперспективни“ има около Нешка Робева — пита напрегнато Мария Чижкова.
— Около 60 деца. Само че те не са изгонени, а специално избрани от старши треньорката. Деца от цялата страна, изпратени от своите треньорки…
Мария Чижкова загубва настроение за по-нататъшен разговор. Не мога да разбера — защото не ми вярва или защото ми вярва. За мене тя е една от най-интересните треньорки в художествената гимнастика. Нея и Лнвия Меделонски винаги съм очаквала с голям интерес. Все има нещо ново, нещо оригинално. Треньорки, които търсят свои пътища, не копират.
Спомням си възторга на Чижкова в Амстердам от новата гимнастика, която българките показват. На фона на киселото отричане от страна на Иванка Чакърова чехословашката треньорка ми беше станала особено симпатична.
Може би Иванка очакваше след смъртта на Жулиета тя да диктува „модата“ в този спорт и затова с толкова негодувание посрещна първите успехи на Нешка. Не можеше да приеме Илиана Раева, не можеше да разбере какво иска да каже младата треньорка с Лили Игнатова… Иванка отричаше всичко, което е направила Нешка на български, а после го превеждаше на испански — за да „ограмоти“ едновременно и българските, и испанските специалистки. Два реда зад нея Чижкова също така високо на чешки твърдеше, че Робева показва бъдещето на художествената гимнастика. Това беше в Амстердам. Но оттогава досега Робева наистина прекали и за една амбициозна треньорка, която при обикновени условия би имала шансове да се бори за титли и медали, а сега вече не виждаше никаква надежда, съвсем естествено е да й нагорчат успехите на българската треньорка.
След Мюнхен вече Чижкова обяви, че не вижда смисъл да тренира индивидуалните състезателки. Даниела Бошанска проваляше всичките й усилия с грешките си. Чижкова пое ансамбъла и там също показваше оригинални композиции. Можеше поне бронзови медали да има, но тогава пък изскочиха корейките с техните трудни, близки до жонгльорството изпълнения и чехословашката треньорка съвсем се затвори…
Всички специалисти, които бяха присъствували на Олимпийските игри в Лос Анжелос и в Оломоуц, твърдяха, че и сравнение не може да става между двете състезания. Даваха предимство без колебание на турнира в Оломоуц. Гимнастиката, която се играеше в Чехословакия, наистина беше изключителна. Съветските гимнастици и гимнастички бяха отскочили така рязко, че с право се говореше за космическа гимнастика.
А моята колежка Мила Ханликова продължаваше да живее със спомена за турнира „София“.
— Знаеш ли, от време на време ми се струва, че не биваше да идвам в София. Аз наистина вече не мога да се зарадвам на нищо така, както на вашата Анелия. Ето гледам Мостепанова. Съвършена е. Гимнастичка модел. Възхищавам й се, а не може да ме развълнува като Раленкова. Така много се радвам, че отново имаме и ние голяма гимнастичка. Откога чакам да се появи една като Хана Ржична. Гледам и Ржична, и Дервяна и си мисля за лентата на Раленкова…
Не разбирарм защо трябва да се противопоставя едното на другото. Може би защото Мила е била изненадана, не е очаквала и сега не може да забрави нещо, което я е разтърсило. Аз си наблюдавам този турнир, увлечена в неговите проблеми, и на ум не ми идва да сравнявам с другия, завършилия преди седмица. Възхищавам се на Мостепанова, ядосвам се на нашите несполуки — въобще живея си с днешния ден…
Такава склонност към противопоставяне ме изненада в София Костова, журналистка от БТА, която от няколко години живее в Сингапур. София обича художествената гимнастика, въпреки че твърди, че не я признава заради субективното съдийство. Обича Анелия Раленкова. Разказва ми колко много се е развълнувала, когато по сингапурската телевизия видяла Лили Игнатова с лента, Лили Игнатова с топка, Лили Игнатова с обръч… Какво става? Никакви обяснения. Показала се Лили, изчезнала и трябвало да мине време, за да разбере, че това е първата носителка на Световната купа. После, на следващата година пак гледала някакъв интересен филм на Би-Би-Си. Контрасти в спорта. Кеч, ръгби, американски футбол, Груба сила и изведнъж… позната музика…
— Марго, можеш ли да си представиш какво ми беше, когато видях трите български гимнастички. Никакъв текст. Музика и красота. Как ми се искаше да изляза по улиците на Сингапур след това и да разбера видели ли са тези хора България. Разбрали ли са, че това са нашите момичета. Можеш да си представиш какво ми беше!
Мисля, че мога. Бях за една седмица в Копенхаген. Струва ми се, че съм хвърлена съвсем сама на другия край на света. Глупаво разкисване, разбира се. Знаех, че след два дни в два часа си заминавам и няма какво толкова да се жаля, ама е така — вървя си по улиците, чувствувам се страшно сама и виждам някакъв театрален афиш — „Три сестри“ на Чехов. Спрях се. Гледам го и ми е някак по-топло. Като че съм срещнала някакъв близък човек в този непознат свят. „Три сестри“ на Чехов — това е нещо познато…
Мога да си представя какво й е на София, която не е за седмица, а за години в Сингапур. И не вижда никакъв афиш, а живи български момичета по сингапурската телевизия в един американски филм.
И толкова повече ме изненадва, че въпросът идва и от София, след като е дошъл от толкова други хора…
— Сега, когато видя така отблизо алпинистите, сигурно не могат вече толкова да те развълнуват гимнастичките…
Бях ходила до Делхи да посрещна българската експедиция, която покори Еверест. Върнах се с алпинистите, после в продължение на един месец се срещнах с много от тях. Правех интервюта, репортажи. Наистина се движех в някакво непрекъснато приповдигнато настроение. Бях във възторг от тези необикновени мъже. Не можех да се съвзема от техния подвиг. Не можех да разбера как човек може да издържи толкова, колкото те са издържали.
Разказвах и на София това, което не съм писала. За Христо Проданов, видян от всеки от тях различно, за Людмил Янков, за достигналите Еверест, за героизма на онези, които няма да останат в историята като покорители, но са помогнали на другарите си да докоснат върха, като са носили тежките товари нагоре, укрепвали са в ледените виелици лагерите, тръгвали са в спасителните акции… Възхищавах се от всички тези мъже, доказвах, че всички те са покорители. И този Стефан Калоянов, който е останал през цялото време в базовия лагер до радиостанцията и през цялото време е будувал в страшните нощи, за да поддържа будни другите, тръгнали към върха. И на него не му е било ни по-леко, ни по-малко страшно, защото сега всички за него говорят. Разказвах й и за лекаря, спасил няколко пъти човешки живот, и горд, че той самият се е изкачил толкова високо, колкото и орлите не могат.
— Не виждам с какво възторгът към алпинистите може да попречи на възторга към гимнастичките — питам София, която наистина много ме изненада, защото точно от нея този въпрос идва твърде изненадващо и неуместно.
— Ами защото те рискуват живота си. А на гимнастнчката какво може да й се случи? Най-много-да изпусне обръча…
Не разбирам защо трябва да се противопоставят двата спорта и още по-малко разбирам защо трябва да се предпочете този, в който се рискува животът. Възхищавам се от куража на алпинистите да тръгнат и
