след това: „Чувствувам се така, както днес в залата — горд и благодарен. Тази жена е изключителна.“ Впрочем това дойдоха да ми кажат и други колеги. Лида Новакова от Полша казваше: „Сега и да се оттегли вашата треньорка, вече е дала очертанията на художествената гимнастика за следващите десет години. Та тя обогати треньорките от цял свят с ново мислене. А как говори само! Как може да каже всичко и нищо излишно, и толкова точно, и с толкова чувство за хумор. Фантастична!“ Андре Беекман от Холандия повтаряше: „Знаех си аз — такава треньорка не може да не победи. И откъде само намира сили и да създава, и да отстоява създаденото. Изключителен творец.“ Великолепна, изключителна, феноменална… Всеки от излизащите от залата за пресконференция търси едната дума, с която да определи нашата наистина феноменална треньорка.
Когато в Мюнхен победи дебютантката Раленкова, питаха: „Действително ли от всяко момиче, което тренира при нея, може да създаде шампионка? Как може три момичета от една улица да са толкова красиви, изящни, силни?“ Сега питаха: „Неизчерпаеми ли са възможностите на българската гимнастика, неизчерпаеми ли са възможностите на българската треньорка?“ Та това беше четвъртата шампионка от отбора на Робева! Фантастично наистина. Жулиета Шишманова беше подготвила една световна шампионка, която после под ръководството на Златка Пърлева и Лили Мирчева беше защитила още два пъти титлата си. Този български рекорд остава още непокътнат. Албина Дерюгина беше извела дъщеря си два пъти до световния връх. Сега Нешка Робева показваше четвърта изключителна гимнастичка. Шампионка, но до нея две вицешампионки на света, които по нищо не й отстъпват. Напротив, от новата победителка се очаква да ги застига по зрелост, по дълбочина на изпълнението.
Една моя приятелка — Росица, която разбира и обича художествената гимнастика повече от много специалистки, ме обвинява, че не виждам величието на Нешка.
— Страхът, болката, съмнението — това всеки го изпитва. Много е човешко, много е земно. Не ни дава представа за мащабите. Ти я виждаш много отблизо. А защо, когато пишеш за Жулиета, тя е избистрена, мощна фигура. Защото вече я няма и ти си спомняш повече тези неща — как е заключвала съдийките, как е категорична и неотстъпваща, как върви през една зала и от всички краища на тази зала се вижда, че минава Жулиета. Царствена, величествена! Не минава ли поне след победата, поне за мъничко така царствено и величествено и Нешка?
— Не минава. И на мене много ми се иска да минава, но не минава. Когато тръгнат към нея с кинокамерите, с фотоапаратите, мъничко се поизправя. Съвсем мъничко. Иначе си ходи много нормално — по-скоро свита, отколкото наперена. Не, никаква величествена гледка.
— Някъде все пак трябва да съществува това величие. Не може да ни носи толкова радост и гордост, без да го има. Защо поне не кажеш като Георги Дюлгеров, че е българският феномен.
— Защото го каза Дюлгеров. Защото той се сети, а не аз. Защото той я видя някак изведнъж, когато беше станала вече българският феномен. Аз си я зная отдавна. За мене си е съвсем земна. Обикновена и необикновена, но ти наистина ме караш да се замисля в какво е все пак това величие. Ще го потърся. И ето сега, когато се връщам към тази пресконференция, се сещам за една от неговите черти. То е може би и в това, че, тя дръзва да надскочи най-дръзката в този спорт — своята треньорка. Жулиета казваше: „На Мария й прилича короната“ и правеше всичко възможно тя да я има. На другите две отреди ролята на помощнички. Нешка каза: „На всяка, която подготвям, трябва да й отива короната. За всяко състезание — шампионска подготовка на трите. На състезанието да доказват правата си.“ Каза го още в самото начало и го отстоява непрекъснато.
— Да — казва Роси, но не е достатъчно…
— Не е, когато стигна до друг величествен момент, ще го отбележа…
Дойде ред и на ансамбъла да защити своята треньорка от развихрилата се буря. Вече го бяха отрекли: „Няма да издържат. Играят в края на състезанието. Ако другите сгрешат — да, но ако са силни, трудно…“ Играха другите и никой не иска да греши. Публиката устрои бурни овации на отбора на КНДР. Протестира за оценката, повишиха я. Корейските момичета минаха и направиха един тур за овации. Залата повторно горещо ги приветствува. Ако нашият отбор си беше позволил такава обиколка, сигурно щяха да го декласират. Нашите момичета все не смеят да се покажат няколко пъти, когато дълго ги аплодират, от страх за това декласиране. След корейките излиза и съветският отбор. Играят, чисто, прецизно. Няма никаква грешка.
И ето след високите оценки на съперничките, след безпогрешната игра, в края на самото състезание трябва да излязат тези малки момичета, най-младият отбор, всичките дебютантки. Под звуците на „Тих бял Дунав“ всеки българин се поизправя. Тези дъщери на народ, свикнал да се бори, излизат така уверени, така дръзки, така красиво побеждаващи, че зала „Ренюс“ дълго не може да се успокои. Илиана Илиева, Цветомира Филипова, Мариела Спасова, Паулина Кръстева, Виктория Димитрова, Светла Чобанова — това са новите световни шампионки.
Сега вече на Нешка Робева й прощават всичко — и това, че взе ансамбъла, и това, че е направила невъзможно трудни композиции, и това, че е избрала тази музика, която наистина се хареса на французите. Сега тези, които преди два дни я обвиняваха, са готови да я носят на ръце за огромната радост, за огромната гордост. Но тя не се интересува вече ни от упреците, ни от признанието им. Мисли само за едно — колко ли са щастливи от победата в България онези, които са треперели пред телевизорите. Миньорите от Димитровград, работниците от „Петър Ченгелов“, от Локомотивното депо, от Враца, Бургас, Пловдив, Шумен, от всяко българско село.
За мене едно от най-големите удоволствия след това първенство е да си чета какво са написали журналистите от Франция.
Някои от колегите, които за пръв път се срещат с художествената гимнастика, бяха така възторжени, че бяха готови да й дадат преднина и пред футбола. Ето какво пише Беноа Хаймерман в „Матен“: „… Далеч от битките, които претендират да бъдат изключителни, далеч от мачовете, за които се вдига шум до небесата, а приключват най-често с безплодни усилия, разцъфва едно ново цвете, което, без да претендира за нищо, е толкова красиво, колкото и силно. Художествената гимнастика сигурно ще направи своя невероятен бум още на първата си олимпиада. Жителите на Страсбург, които за първи път се срещат с този спорт, вече са страстни поклонници на тази нова, непозната, но така силно завладяваща красота…“
Ден преди състезанието френските вестници се интересуваха ще може ли някоя от 99-те състезателки дошли в Страсбург за XI си световно първенство, да пробие българския бастион. След това заглавията бяха: „Великолепни българки, великолепна гимнастика“, „Фантастични българки“, „Феноменалната гимнастика на българките“, „От начало до край — триумф на българките“, „Българките разказаха своя урок по гимнастика на света“, „Четири дни феерия и грация“, „Пълен триумф на българките“, „Диляна Георгиева — шампионка, Анелия Раленкова — с най-много медали“, „Българският химн стана лайтмотивът на зала «Ренюс»“, „Когато българките са на върха на дъгата“, „Когато българките се коронясват в Страсбург“, „Огньовете на тази вечер са запалени от българския отбор“. Това са част от заглавията. Приятно е да ги види човек. Още по-приятно е написаното под тези заглавия: „Каскади от аплодисменти за Диляна Георгиева — новата кралица на гимнастиката…“, „Салюти от браво за Лили Игнатова…“, „Публиката бе в краката на Анелия Раленкова…“, „Раленкова като древногръцка жрица омайваше…“, „Българският отбор показа нещо грандиозно и възвишено. Най-малката подробност беше отлично шлифована. Техническото съвършенство на всяка гимнастичка, изискаността на композициите, синхронът, прецизен до краен предел, накараха зрителите, очаровани и възхитени, да ги побият тръпки от възторг“, „Шестте момичета на Нешка Робева като че нямаха ни обръчи, ни въженца в ръцете си, а по-скоро продължение на техните тела, на техните души, които даваха живот и на уредите…“
А ето и най-краткият репортаж от това световно първенство:
„Тя застава неподвижно край уреда, концентрира се. Първата нота. Гнмнастичката се събужда, скача, хвърля, върти се, събира се, хваща, лети, електризира, излъчва, експлодира. Последната нота. Аплодисменти. Триумф. Усмивка и поклон за публиката, която вика от възторг на фона на знамето в бяло, зелено и червено. Таблото е в очакване. Светват цифрите. Три по десет. България — това е съвършенството в този свят.“
Едни твърдят, че това, разбира се, е написано за Лили. Ами да, за коя друга. Как за коя — обаждат се почитателките на Диляна. За шампионката, разбира се. Онези, които предпочитат Анелия, смятат, че е излишно да се спори. Щом става дума за съвършенство, ясно е, че е за Ани. Виндлинг не е споменал име.
