обезвреждането на един кол или един храст Гелта трябва да жертвува човек или кон. Не смятам обаче, че това много я смущава.
— Защо не използуват катапулти или поне куки и въжета, за да разчистят препятствията?
— Вероятно още не са се сетили. Конниците рядко използуват катапулти. Изглежда, ги възприемат като израз на слабост.
— Той е прав, княз Алброн — тъжно каза Лейта. — Животът на войниците на Гелта не означава нищо за нея. Дори й е приятно да наблюдава смъртта им.
— Това е безумие!
— Това е нещо по-лошо от безумие — каза Лейта. — Опитвам се да стоя колкото се може по-далеч от някои мисли на Гелта. Кръвта, без значение чия е, я възбужда по начини, за които не ми се говори.
Подтиквани от крясъците и ругатните на Кралицата на нощта, ансуйците предприемаха щурм след щурм по настръхналия от изострени колове склон. И заплащаха ужасна цена за това. Долната част на хълма бе буквално осеяна от труповете на хора и коне. Алтал обаче забеляза, че безсмислените на пръв поглед атаки все пак постепенно разрушават отбранителните съоръжения.
— Халор, ако тя продължи тези атаки, до вечерта хората й ще бъдат в окопите — каза той.
— Няма — успокои го Халор. — Не сме наели Гебел само да седи и да гледа.
В късния следобед непрестанните атаки на ансуйците бяха довели до разрушаването на почти всички прегради от колове и храсти. В този миг тръбачите на Гелта дадоха знак на конниците да се оттеглят на отсрещния хълм.
— Това означава ли, че се отказаха да нападат, генерал Халор? — попита Салкан.
— Не, момче — отвърна Халор. — Просто ще дадат на конете си малко почивка. Повечето барикади вече са отстранени и започва да мръква. Очаквам Гелта да предприеме още един щурм. По всяка вероятност е убедена, че този път силите й ще успеят да пробият отбраната.
— Трябва да вземем някакви мерки, генерале!
— Гебел вече ги е взел, Салкан. Когато ансуйците се устремят по този хълм, ще се срещнат с една доста неприятна изненада.
— Каква изненада? — попита княз Алброн.
— Ще я видите, княже — отвърна Халор. — Много е поучителна.
Слънцето вече доближаваше западния хоризонт, когато тръбачите на Гелта отново засвириха и ансуйците се хвърлиха в атака. Повечето прегради вече бяха отстранени, така че конниците с радостни викове се устремиха към билото.
Посрещнаха ги десетки дървени трупи, целите настръхнали от набучените по тях шипове. Дърветата се затъркаляха надолу по ската.
— Точно това е основната причина да се прокопават траншеи по самото било, обясни Халор. — Повечето неща се търкалят отгоре надолу. Едно седемметрово дърво тежи повече от тон. Ако в него се натикат остри шипове и после се пусне да се търкаля по склона, животът може да стане доста неприятен за тези, които се окажат на пътя му.
— Аз пък си помислих, че тези трупи с шипове са част от отбранителните съоръжения на траншеята — каза Алброн.
— Ансуйците очевидно са разсъдили по същия начин, княже. Предполагам, че за пръв път се сблъскват с добре обучена пехота. Приготвили сме им какви ли не изненади.
Трупите продължиха да се търкалят, като убиваха и осакатяваха хората и конете, оказали се на пътя им. Ужасените конници се извърнаха и побягнаха.
От отсрещния хребет Кралицата на нощта отново започна да сипе проклятия.
— Струва ми се, че не сте й много симпатичен, господин Халор — каза Гер.
— Нали? Би трябвало да се засрамя — отвърна Халор с лукава усмивка.
— Усещаш ли присъствието на Пехал? — обърна се Халор към Лейта.
— От началото на тази сутрин не го усещам. Има известни признаци, че си е отишъл.
— Точно от това се боях — кисело каза Халор.
— Защо, Халор? — попита княз Алброн.
— Предполагам, че е отишъл да доведе пехота, княже. Видяхте какво се случи днес. Кавалерията е абсолютно непотребна в окопната война. Ако Пехал докара пехота, утрешният ден може да бъде много неприятен.
— Елиар започна да се пробужда, Алтал — промърмори гласът на Двейя. — Хайде да проверим в какво състояние е. Доведи и Лейта, защото може да ми потрябва.
— Добре, Еми — отвърна Алтал и даде знак на Лейта да го последва.
— Започна да помръдва — докладва обнадеждено Андина. — Това означава, че ще се излекува напълно, нали?
— Ще видим — отвърна Двейя. — Увеличи интервала на четиристотин удара на сърцето. Някои от тези билки са опасни и не бива да му даваме повече, отколкото е необходимо.
— Ти не ми каза, че тези билки са отровни — укори я Андина.
— Всички лекарства са отровни, Андина, ако прекаляваш с тях. Той ги поема още от вчера, така че вече вероятно наближаваме пределната доза. Нали не искаш мозъкът му да бъде излекуван, а сърцето му да престане да бие?
— Сякаш е на път да се събуди, Двейя — докладва Лейта. — Чува какво си говорим, обаче не може да разбере напълно смисъла на думите ни.
— Еми, според теб кога ще е в състояние да се изправи на крака? — попита безмълвно Алтал.
— След няколко дни. Може и след седмица.
— Еми, трябва на всяка цена да се сдобием с достъп до тези врати! — протестира Алтал. — Ако Пехал успее да събере достатъчно пехота, няма да можем да издържим цяла седмица.
— Успокой се, Алтал. Елиар ще е в състояние да отвори вратата към Дома веднага, щом дойде в съзнание. След като го закарам там, ще разполагам с колкото време си искам за пълното му оздравяване. Не забравяй, че мога да променям хода на времето в Дома.
— Вярно, бях забравил за това. Всъщност той май няма да може да се придвижи сам, нали? Май ще трябва да го пренеса в Дома с помощта на Бейд. От Елиар всъщност се очаква само да протегне ръка и да докосне дръжката на вратата. След като го вкараме в Дома, можеш да го задържиш там цели месеци, докато се излекува напълно, а тук през това време няма да измине и минута.
— Ама умът му наистина щрака, нали, Двейя? — промърмори Лейта.
— Добре де, бях малко възбуден — отвърна раздразнено Алтал. — Времето започна да ме тревожи от мига, когато Гелта прасна Елиар по главата. Предполагам, че вече всичко е наред. Ще се почувствувам много по-добре, когато Еми ме избави от грижата за времето.
— Боли ме главата — промълви Елиар и отвори очи.
— Буден е! — изписка Андина и прегърна ранения младеж.
— Престани, Андина! — изкомандува Двейя. — Той трябва да лежи спокойно.
— Извинявай — отвърна Андина. — Само че… Впрочем, добре ме разбираш.
— Какво се случи? — попита Елиар. — Къде сме?
— Хном отвори врата зад окопа, Елиар — каза Лейта. — Оттам изскочи Гелта, удари те с брадвата си и отново се прибра през вратата преди да успеем да я заловим.
— Това вероятно обяснява и главобола ми — каза младият арумец. През вратата на палатката се подаде Гер и каза:
— Чух гласа на Елиар. Той се съвзе, нали?
— Говори тихо, Гер — изсъска Алтал. — Не искаме Салкан да разбере, че Елиар е оздравял.
— О, да, бях забравил — каза Гер и влезе в палатката.
— Колко време бях в безсъзнание? — попита Елиар.
— Почти цяло денонощие — отвърна Бейд. — Гелта те удари вчера в полунощ и ти проспа целия ден.
