— Става дума да си признаеш, че и ти си загрижен за добруването на обикновените хора в Треборея не по-малко от Андина. Съчувствието не е грях, Алтал. Не трябва да се срамуваш от него.
— Еми, не ставаш ли малко мелодраматична?
Тя разпери ръце.
— Добре, предавам се! Опитах се само да ти направя комплимент, глупчо!
— Ще съм ти благодарен, ако не говориш много по този въпрос, Еми. Не забравяй, че трябва да пазя репутацията си. Хората може да си развалят мнението за мен, ако разберат, че съм мекосърдечен.
— Бейд започна ли най-сетне да се съвзема? — попита Елиар.
— Трудно ми е да кажа — отвърна Двейя. — Понякога се държи почти нормално, но в други моменти без видими причини се откъсва от действителността.
— Между другото, къде е той сега? — попита Алтал.
— Решил е да се отдаде на отшелничество. Затворил се е в една празна стая. Бих могла да се опитам да въздействувам непосредствено върху разума му, но предпочитам да не го правя. В дългосрочен план за него ще е най-добре да се излекува със собствени усилия. Рано или късно ще трябва да осмисли случилото се в Остос и да се научи да го приема. Ако започна да го успокоявам сега, проблемите му може да потънат под повърхността и да изплуват отново в най-неподходящия момент.
— Колко време ще му трябва, за да се излекува? — попита Елиар. — Лейта наистина страда за него и вече не е в състояние дори да усети чувствата му.
— Той прави това умишлено, Елиар — обясни Двейя. — Той изживява нещо ужасно и не иска да го почувствува и тя. Засега съм замразила времето, в което живее. Ако му трябва само време, ще получи толкова, колкото му е необходимо. — После се обърна към Алтал. — Когато отидеш в Магу, любов моя, отваряй си очите и ушите. Бъди нащрек. В Магу става нещо, което не е съвсем естествено. Опитай се да разбереш нещо по-конкретно.
— Херцог Нитрал спомена някакви вълнения на религиозна основа, Еми — каза Елиар. — Възможно ли е те да имат отношение към тамошните събития?
— Възможно е. Алтал, къде са останалите деца?
— Заминаха за Арум заедно с князете, за да присъствуват на сватбата между Алброн и Астарела — отвърна той.
— Добре — каза тя доволно.
— Ти май наистина много обичаш сватбите, нали, Еми?
— Алти, ти май си забравил коя съм.
— Няма как да го забравя. Елиар, да вървим в Магу. Ще ни трябват около десет хиляди тона пшеница, така че ще е добре да започнем покупките преди цената да се е повишила.
— Ще се справим, Алтал — заяви херцог Олкар. — Ако направя покупките за един по-дълъг период, ще мога да закупя това количество, без да предизвиквам внезапни повишения на цените. Ако закупя пшеницата на партиди от по хиляда тона, дори бих могъл да получа отстъпка върху цената.
— Олкар, виждам, че си по-голям разбойник дори и от мен — каза Алтал на херцога на Кадон.
— Благодаря, Алтал — отвърна Олкар с хитра усмивка.
— Имаш ли усещането, че в Перквейн назряват някакви събития? — попита Алтал. — Според херцог Нитрал вече се очертавали някакви религиозни конфликти.
— За религията не съм чул нищо — отвърна Олкар. — Сред селячеството определено има недоволство, но то, както ми казаха, се развихря периодично на всеки десет години. Ако питаш мен, това е по вина на собствениците. Перквейнци са себични глупаци, които харчат милиони за построяването на дворци. В същото време селяните живеят в коптори и разликата между „твоя дворец“ и „моя коптор“ няма как да не дразни. Идеята, че можеш да живееш в удобство, без в същото време да биеш на очи, все още не е стигнала до съзнанието на перквейнците. Едрите собственици излагат на показ богатствата си, а селяните се дразнят от това. Всъщност в това няма нищо ново.
— Ще се опитам да разузная едно-друго — каза Алтал. — Ако предстои селско въстание, по-добре ще е да закупим пшеницата и да я прехвърлим през границата преди да са започнали първите палежи.
— До такива крайности никога не се е стигало, Алтал.
— Нека не рискуваме, херцог Олкар. Ако объркаме нещо, ще си имаме неприятности с ариа Андина. Сигурен съм, че ще й чуем гласа, дори и тя да не напусне престола си в Остос.
— За това си напълно прав — съгласи се Олкар. — Може би няма да е зле да наема неколкостотин каруци.
— Моят прапрадядо е бил може би един от най-великите крадци на своето време — продължи да се хвали Алтал на останалите клиенти на една жалка кръчма срещу брега на реката. — Бил обаче селско момче от планините и дотогава никога не бил виждал книжни пари. Смятал, че парите били жълти и кръгли и дрънчели. Изобщо си нямал представа, че държал в ръцете си милиони, и заради това просто ги оставил и си тръгнал.
— Трагична история — коментира един от присъствуващите професионалисти и поклати глава.
— Така е — съгласи се Алтал. — Баща ми ми разказваше, че в нашия род от десет поколения не можело да се намери човек, който да си е изкарвал хляба с честен труд. Ако изключим един негов чичо, черната овца на рода, който бил дърводелец. Това е петно за родовата чест и заради това съм сега тук, в Перквейн. За да се опитам да го измия.
— На теб какъв ти е профилът? — попита един джебчия със сръчни пръсти.
— С всичко се занимавам. Универсален специалист съм. Знам, че големите клечки в нашия бранш предпочитат тясната специализация. Ако властите обаче започнат да търсят усилено пладнешки разбойник и в главите им започнат да се въртят само пладнешки разбойници, то време ще е за този пладнешки разбойник да продаде коня си и шапката си с пера и да започне временно да се занимава с джебчийство в някой град.
— В това има логика — съгласи се един жилав мъж с голям нос, специализирал се в ограбването на домове. — Не знам обаче дали не си избрал неподходящ момент за гостуване в Перквейн. Тук обстановката взе да става напрегната.
— Това вече един човек ми го каза още когато пристигнах. Не беше обаче съвсем трезвен, така че не успях да разбера какво точно иска да ми обясни. Обясняваше ми нещо за религията. Тук наистина ли възприемате религията толкова сериозно?
— Хората, които са с всичкия си, не й обръщат особено внимание — каза крадецът. — На юг обаче сред духовенството е започнал да действува един нов орден. Досега бяхме чували за жреца с бели, черни и кафяви дрехи. Сега научавам, че новият орден бил с червени дрехи. В проповедите си говорели за социална справедливост, за потисничеството на богатите и за бедствуващи селяни. Всичко това е пълна глупост, разбира се, обаче селяните вярват на тези неща. Те, селяните де, обаче нямат кой знае колко акъл. Ако имаха, нямаше да са селяни, нали така?
— Аз в такива неща не бих повярвал — каза Алтал. — Значи и тук, в Перквейн, става това, което може да се види и другаде. Земевладелците грабят селяните, търговците грабят земевладелците, а ние грабим търговците. Заради това ние стоим на най-високото стъпало на социалната стълба.
— Този начин на разсъждение ми допада — рече дългоносият крадец на останалите. — Ако погледнем нещата по този начин, не излиза ли, че именно ние сме истинските благородници?
— Тези, които не ни познават, не биха ни възприели така — отвърна джебчията.
— Има ли възможност това напрежение сред селяните да доведе до нещо сериозно? — попита Алтал.
— Предполагам, че някои богатски къщи ще бъдат опожарени и някои земевладелци ще осъмнат с прерязани гърла — каза крадецът и присви рамене. — Ще последват и грабежи, разбира се. Цялата плячка обаче ще я приберат жреците с червените дрехи. Няма жрец, който да не смята, че половината богатства на света не трябва да му принадлежат. Заради това в бедните страни няма да видиш много жреци. Това така наречено селско въстание си е чиста лъжа и измама. Жреците с червените дрехи ще разбунтуват селяните, селяните ще се разкрещят и ще се втурнат с вили и коси да грабят де що видят, а накрая жреците ще им приберат плячката.
